Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (86)

84

Експлозията в мозъка ми ме връхлетя отново, докато спях.

Сънувах, че се разхождам безгрижно в поле с жълти цветя като в безумна реклама за шампоан, след което рязко се озовах в седнало положение, стиснала глава в ръце с една-единствена мисъл в ума: смъртта най-сетне ме беше намерила и този път нямаше намерение да ме остави.

Дишах насечено, със съскане. Черепът ми заплашваше да се пръсне от пристъпите на пронизваща болка. Чух, че стена.

Моля те, нека свърши бързо — примолих се на Бог. — Моля те, сложи края, края, края — сега. Моля, моля, моля.

— Макс? — ниският глас на Зъба до ухото ми успя да премине през вълните агония.

Не можех да отговоря. Лицето ми лепнеше, мокро от сълзи. Ако бях на ръба на някоя скала, щях да се хвърля от горе, без да се замисля. И без да разперя криле.

През ума ми минаваха неразбираеми образи, от които взе да ми се гади. Сетивата ми бяха под кръстосан огън от картини, думи, звуци. Някакъв глас говореше неразбрано. Може би моят.

Сякаш отдалеч усетих ръката на Зъба на рамото си, но беше все едно гледам филм — действието нямаше никаква връзка с онова, което изпитвах. Стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, след което усетих вкуса на кръв — бях прехапала устна.

Кога щях да видя прословутия тунел със светлина в края, за който говореха всички? В чийто край щяха да ме чакат усмихнати хора с протегнати ръце? Нима децата с криле не отиваха в рая?

В този миг някакъв гневен глас надви болката: Кой се бъзика с моята Макс?