Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (124)

122

Може да ви прозвучи изненадващо, но канализацията на град с осем милиона жители се оказа далеч по-неприятна дори и от очакваното. Слязохме един по един през шахтата и се озовахме на лепкава площадка с плочки, широка около шейсет сантиметра. Намирахме се в овален тунел с диаметър около четири метра и близо до нас течеше бърза река от мръсни отпадни води.

— Уф! — погнуси се Ръч. — Това е отвратително. Моля ви, когато излезем, напръскайте ме цялата с… с дезинфектант.

Ейнджъл напъха Селесте под блузата си.

— Макс? — обади се Газопровода. — Това там… плъхове ли са?

Чудничко.

— Да, или са плъхове, или мишки на стероиди — рекох отсечено и едва сдържах писъка си и порива да се покатеря някъде като същинска лигла.

— Майчице — рече Иги с отвращение. — Не е ли по-логично да се заселят в някой парк?

Пред нас имаше голямо „кръстовище“, оформено от два тунела. След кратко колебание поех наляво. Няколко минути по-късно спрях в тотално неведение.

Ехо, Глас? — помислих си. — Няма ли да ми помогнеш? Моля?

Не че се надявах Гласът да отговори, а и да го направеше, щеше да каже нещо от типа на: „Падането на дърво в гората произвежда ли звук, ако наоколо няма кой да го чуе?“.

Погледнах надолу и вдишах толкова рязко, че едва не се задавих. Намирах се на прозрачна платформа, окачена високо над канализацията. За малко да изпищя — стреснах се и изгубих равновесие. Под себе си виждах друга Макс, която се озърташе като сърна в капан, а останалите от ятото гледаха нея. Зъба се пресегна и хвана другата Макс за ръка. Почувствах го, но до мен нямаше никого.

Кога най-сетне ще ми се довериш, Макс? — попита Гласът. — Кога ще се довериш на самата себе си?

— Може би, когато престана да се чувствам като пълна откачалка — изръмжах аз.

Преглътнах и се опитах да се окопитя. Предпазливо надникнах отново през прозрачния под. Бледи светещи линии чертаеха пътя, по който бяхме дошли, и местата, през които бяхме минали. Те продължаваха през мрежата от тунели напред като неонов знак, указващ посоката.

Рязко вдигнах глава, но над мен бяха гнусните жълти плочки на тавана, покрити с плесен — той не беше стъклен. Зъба все още ме държеше за ръка и ме гледаше напрегнато.

Усмихнах му се притеснено.

— Сигурно вече ти е писнало да ме гледаш с тревога.

— Действително взе да става малко досадно — рече той. — Какво стана? Този път, имам предвид.

— Дори не ми се обяснява — казах и избърсах студената пот от челото си. — Ще решиш, че съм за лудницата.

Заобиколих го внимателно и поведох останалите напред. В някои части на тунела през решетките високо над нас проникваше слаба светлина, в други беше мрачно и отблъскващо. Аз обаче крачех напред уверено, без колебание — имам чувството, че в продължение на километри. Спрях отново — нещо отвътре ме накара. Така ми продиктува фън шуй, разбирате ли? Уф.

Стояхме и се оглеждахме, като внимавахме да не настъпим някои от опашатите ни приятели. Изведнъж прозрях защо бяхме тук.

На мръсната гнусна стена на канала имаше почти невидима сива метална врата.

— Пристигнахме, банда. Това е.