Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (51)

49

След около половин час реших, че съм загряла добре мускулите си. Ясно ми беше, че на следващия ден щях да съм доста схваната, но за момента се чувствах добре, а сега само това имаше значение. Махах мощно и се носех стремително, като се възползвах от всяко въздушно течение по пътя си.

И вече не поглеждах земята.

Час по-късно наближих мястото на срещата ни и се помолих наум Ръч и Зъба да са ме изчакали. Бях се забавила два дни и не бих ги обвинила, ако се бяха отказали, но не ми се мислеше за вероятността да са решили да освободят Ейнджъл сами.

Когато наближих мястото на срещата, започнах да описвам големи кръгове, като се спусках бавно и оглеждах земята, скалите и сенките. Нищо.

Прелетях по протежението на един каньон в търсене на някакъв знак, но отново останах разочарована. Паника стегна гърлото ми. Каква глупачка бях!

За Бога, а ако изобщо не бяха стигнали до тук? Ако…

Над мен падна сянка. Погледнах нагоре с една мисъл — хеликоптер! Но не беше — над главата ми имаше ято мишелови, които се рееха рехаво в небето.

Вдигнах вежди и се понесох към тях. Няколко мишелова бяха необичайно големи и имаха странна форма. При все това летяха заедно с останалите и явно бяха част от ятото. Вгледах се с присвити очи, без да спирам да се издигам.

Сърцето ми потръпна — четири от мишеловите определено бяха твърде големи. Освен това птиците по принцип не изглеждаха по този начин. И не носеха маратонки.

Бяха ме изчакали и бяха невредими. Радост и облекчение заляха тялото и душата ми. Щяхме да спасим Ейнджъл и ятото отново щеше да се събере в едно.

Да, прочели сте правилно. Наистина казах душа.