Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (115)

113

На следващата сутрин Зъба се върна от града и пусна вестник „Ню Йорк Поуст“ в краката ми с лек поклон. Разгърнах го. На шеста страница ме чакаше заглавие: „Мистериозните деца птици изчезват безследно“.

— Това е добре — казах. — Успяхме да прекараме два дни, без да причиним някаква неистова суматоха на обществено място и да си осигурим снимки по всички вестници.

— Отиваме да поплуваме! — каза Ръч.

Тя потупа Иги два пъти по ръката, той стана и я последва. Ейнджъл и Гази вече бяха до водата.

Слънцето печеше, но океанът все още беше доста студен. Това обаче не ги смути. Радвах се, че си прекарваха добре тези дни — просто се забавляваха, хранеха се, плуваха, без да се притесняват за нищо.

Аз обаче се притеснявах, разбира се.

До мен Зъба четеше вестника и разсеяно бъркаше в кутия с фъстъци. Загледах се в по-малките, които си играеха във водата. Иги започна да прави замък от пясък на ръба на прибоя, по усет.

Как така Заличителите все още не ни бяха открили? Понякога ни намираха на мига, а друг път — както сега, — изглежда, успявахме да им се скрием. Имплантираният чип излъчваше ли някакъв сигнал, или не? И ако излъчваше, защо още не се бяха появили? Имах чувството, че просто се забавляват с нас, държат ни нащрек, все едно играят някаква игра…

Игра. Проклета игра…

Точно както беше казал Джеб в Училището. И както ми повтаряше Гласът — че всичко е игра, че човек се учи, докато играе, че всичко, абсолютно всичко, е изпитание.

Изведнъж сякаш неонов надпис светна точно пред лицето ми. За пръв път, най-сетне, най-сетне, проумях, че всичко това действително може би беше някаква огромна, извратена, зловеща, важна игра.

В която ми се беше паднала една от главните роли.

Прецедих едрия пясък през пръстите си и се замислих. Добре. Щом беше игра, само два отбора ли имаше? Имаше ли и двойни агенти?

Отворих уста, за да споделя мислите си със Зъба, но се спрях. Той ме погледна с любопитство в тъмните очи и внезапно ме заля пронизващ страх. Сведох очи и усетих, че бузите ми поруменяват.

Ами ако не всички бяхме на една и съща страна?

Отчасти се засрамих, че дори мога да си го помисля, но, от друга страна, си припомних колко пъти любимата ми параноя беше спасила кожите ни.

Погледнах към водата. Ейнджъл пръсна Газопровода със смях, после се гмурна под вълните, а Гази я подгони.

Беше ли се променила, след като я спасихме от Училището? Изпъшках и облегнах чело на дланите си. Това беше прекалено. Ако не можех да се доверя на тези петимата, животът ми не струваше пукната пара.

— Главата ли те боли? — попита Зъба тихо и с тревога.

Поклатих глава отрицателно, въздъхнах и отново зареях поглед в океана. Зависех от Зъба. Имах нужда от него. Трябваше да мога да му вярвам.

Наистина ли?

Гази се въртеше объркано и се оглеждаше по повърхността наоколо. След това ме погледна с паника в очите.

Ейнджъл не се беше показала. Още беше под водата.

Скочих на крака.