Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (36)

34

Ръч се пробужда четири пъти, преди най-сетне да се обърне и да отвори очи.

Тъкмо се беше зазорило. И Зъба го нямаше. Първо Ейнджъл, после Макс, сега и той.

Нямаше го! Ръч се огледа и пропълзя до входа на пещерата на четири крака. Паниката беше идеално средство да се събудиш и всичките ти сетива да заработят на пълни обороти. Уплашена, Ръч мигновено застана нащрек, а в главата й запрепускаха твърде много мисли.

Някакво движение привлече погледа й и тя завъртя глава към рехавото ято мишелови, които се виеха в свежото светлосиньо небе. Бяха толкова красиви, силни и грациозни, в пълно единство с небето, земята и стръмните скали.

И Зъба беше между тях.

Ръч се изправи пъргаво, като едва не си удари главата в ниския таван на пещерата. Без да се замисля, скочи от ръба на скалата към небето. Крилете й се разгърнаха, поеха вятъра като платна и тя мигом се преобрази в малка кафява лодка, понесла се в безкрайното синьо море.

Приближи се до мишеловите. След няколко сурови ядосани погледа те благоволиха да се размърдат и да й направят място. Когато Зъба я погледна, Ръч се изненада колко жив изглежда… жив и безгрижен. Той винаги беше много напрегнат, опънат като тетива на лък. А сега й се струваше спокоен, свободен, жив.

— Добро утро — поздрави той.

— Гладна съм — отвърна Ръч.

Той кимна.

— На три минути оттук има градче. След мен!

Наклони тяло по нов начин, при което се издигна нависоко, без да помръдва с криле. Изглеждаше страхотно — като самолет. Ръч също опита, но не се справи толкова добре. Нищо, щеше да се упражнява.

Под тях се виеше тънко шосе с две ленти. По дължината му, преди да навлезе в пустинята, бяха струпани няколко магазинчета. Зъба наведе глава — зад едно заведение за бързо хранене имаше голям контейнер за боклук. Ръч видя един служител да изхвърля някакви картонени кутии в него. Явно се готвеше за новия работен ден.

Описаха няколко кръга над контейнера, за да се уверят, че служителят няма да излезе повече, прибраха криле плътно до тялото и се спуснаха стремително надолу като бомби. Направляваха движението си само с връхчетата на перата. На десет метра над контейнера отново разпериха криле, намалиха рязко скоростта и кацнаха почти безшумно на металния му ръб.

— Нирвана — рече Зъба и взе да рови във все още прясната, но негодна за продан храна. — Кюфте?

Ръч помисли и поклати глава.

— Не знам… Откакто видях мишеловите да разкъсват малки животинки… о, виж ти, има и салати. И сладкиш с ябълки! Бонус!

Пристегнаха анораците си около кръста и пъргаво се заеха да ги тъпчат с храна — с всичко, което ставаше за пренасяне. Три минути след кацането си отново се вдигнаха във въздуха с издути якета и доволни физиономии.

Беше удивително колко по-добре се почувства Ръч, след като хапна. Тя с въздишка седна по турски на входа на пещерата и се загледа в летящите мишелови.

Зъба довърши петото си тънко кюфте за хамбургер и избърса пръсти в дънките си.

— Струва ми се, че общуват с останалите чрез маневрите, които правят — започна той. — Например, казват им къде има плячка или накъде мислят да поемат… все още не съм ги разучил. Но ще го направя.

— О-ох. — Ръч подви крака под себе си и разпери криле.

Слънцето приятно сгряваше перата й. Реши да мълчи и да не досажда на Зъба, но след пет минути вече щеше да се пръсне.

— Зъб? Ще идем да търсим Макс — рече му, — или ще продължим по следите на Ейнджъл?

Зъба с неохота откъсна очи от мишеловите.

— Ще се върнем назад, за да огледаме за Макс — каза той. — Явно се е… натъкнала на нещо.

Ръч кимна сериозно и се зачуди точно какво „нещо“ би накарало Макс да ги изостави. Не й се мислеше.

Зъба се изправи и високият му тъмен силует се открои на избелелия пясъчник, от който бяха скалите. Погледна я търпеливо със спокойно изражение. Очите му грееха с бездънен мрак.

— Готова ли си?

Ръч скочи на крака и изтупа праха от панталоните си.

— Абсолютно. Хм, къде предлагаш…

Зъба обаче вече летеше — бе се метнал от скалата и топлият въздух, издигащ се нагоре от дъното на каньона, го беше подел.

Ръч се затича няколко крачки и скочи във въздуха след него.

— Тарзан! — извика. Каквото и да значеше това.