Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (82)

80

— Е, какъв е великият план за откриването на Института? — попита Иги.

— Уморих се от това ходене — обади се Ръч. — Не може ли да поседнем за малко?

Без да дочака отговор, тя се свлече на широките каменни стъпала пред някаква сграда. Облегна глава на ръцете си и затвори очи.

— Хм…

Просто да обикаляме, докато не го видим, не звучеше като особено убедителен отговор. Иги обаче беше уцелил в десетката — не знаех как да намерим Института. Не знаех как изглежда, не знаех дори дали изобщо се намира в рамките на града.

Газопровода и Ейнджъл седнаха до Ръч. За пореден път се изумих какви сладки деца бяха — за мутанти.

— Да погледнем в някой телефонен указател? — предложи Зъба. — От време на време ги има^[1].

— Да, не е лоша идея — отвърнах, ядосана че не мога да измисля нищо по-добро.

Трябваше ни някаква информационна система — например компютър, в който да проникнем. Загледах се в един от двата големи мраморни лъва пред сградата. Много претенциозно.

Мигнах и лъвовете станаха четири, сякаш образите им се наложиха един върху друг. Зверовете заиграха пред очите ми, а аз разтърсих глава. Мигнах повторно и всичко отново стана нормално. Усетих тежест в гърдите си — мозъкът ми отново отказваше.

— Е, какво ще правим? — попита Иги.

Да, водачо. Води.

Скована от притеснение, че главата ми може да избухне всеки момент, се зачудих мога ли някак да отложа отговора си. Вдигнах поглед към сградата пред нас. Имаше си име. И то беше „Обществена библиотека по хуманитарни и социални науки — Ню Йорк“. Аха. Библиотека.

Кимнах към сградата.

— Ще започнем оттук — рекох делово и плеснах два пъти с ръце като знак към малките да стават. — Предполагам, че вътре ще имат компютри, бази данни…

Краят на изречението увисна недовършено, а аз тръгнах целенасочено нагоре по стълбите. Ръч, Гази и Ейнджъл ме последваха.

— Как го прави? — чух Зъба да пита Иги.