Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (136)

134

Ейнджъл зачете бавно, със сричане.

— Не мога да разбера какво пише — каза след около десет секунди.

Газопровода скочи на крака и се развика:

— Това съм аз! Това съм аз!

— Дай да видя, Гази.

Газопровода ми връчи листата си. Зачетох се. Вярно, имаше неговото име: „F28246eff (Газопровода)“. Сърцето ми едва не спря.

— Има и адрес! — казах и проследих буквите с пръст. — Във Вирджиния.

— При мен също има адрес и някакви имена — обади се Зъба. — И моето име. Боже мили, има и снимки.

— Дай да видим! Дай да видим!

Всички се събрахме около Зъба. По принцип той беше олицетворение на спокойствието и винаги запазваше самообладание и присъствие на духа, но сега трепереше. Всички треперехме. Аз самата се тресях, сякаш температурата беше паднала с двайсет градуса.

Ръч сочеше снимката в ръцете на Зъба. На нея имаше мъж и жена на около тридесет години.

— Той прилича на теб, Зъб. Жената също. Това трябва да са родителите ти! Няма съмнение.

Думите й секнаха и изведнъж всички избухнахме в плач. С изключение на Зъба, разбира се. Той просто промълви:

— Може да са те, а може и да не са.

Останалите започнаха да разлистват документите в търсене на родителите си. Настъпи пълно мълчание. Докато…

— Ето ги! Баща ми и майка ми! — извика Гази. — Кортланд Лейн сто шейсет и седем, в Александрия, щата Вирджиния! Ейнджъл, гледай! Ето ги! Невероятно! Същинско чудо! И приличат на мен! На теб също, Ейнджъл!

Ейнджъл се взря мълчаливо в снимката, след което лицето й се изкриви и тя избухна в плач. Пресегнах се, прегърнах малкото й телце и я погалих по главата. По принцип не беше лигла и когато усетих хлиповете да разтрисат тялото й, болката й ме преряза през гърдите.

— Останалото по листата са разбъркани цифри и букви — каза Зъба и ме върна на земята.

Видях същото и в моите.

— Защо са скрили само част от информацията? Не виждам смисъл.

— На кого му пука? — викна Гази щастливо. — Намерих мама и татко! И-И-ИХА-А-А! И вече не им се сърдя!

Зъба, Гази и Ейнджъл бяха улучили десетката. Но засега същото не важеше за мен и Иги. Ръч също не можеше да установи дали родителите й са на запад, или някъде другаде.

— Иги! Иги! Майка ти! О… ох… Пише, че баща ти е починал — докладва Газопровода. — Съжалявам. Но майка ти изглежда върхът. — И започна да я описва на глас.

Така само един от нас не беше намерил майка си и баща си в документите от Института. Познахте — моя милост. Аз все още си нямах никого никъде.

Ще ми се да ви кажа, че съм толкова добър и отдаден на приятелите си човек, че не се почувствах изолирана, с разбито сърце, разочарована и срината — но все още работя над умението си да лъжа. Почувствах се точно така, че дори и по-зле.

Все пак се взех в ръце, усмихнах се и се включих във възклицанията, препрочитането на документи и радостта на моите деца, които — за да бъдем честни — досега не бяха преживели кой знае колко щастливи мигове през трудния си, кратък и странен живот.

Режещият ми като бръснач ум обаче не можеше да не обърне внимание на една подробност.

— Защо цялата останала информация е зашифрована? — попитах отново.

Просто исках да кажа нещо, да насоча мислите си в друга посока, а не към царството на страданието.

— Може би е нещо, което Белите престилки не биха доверили на никого — рече Зъба с глас като герой от „Зоната на здрача“^[1].

Често говореше така, когато нещата станеха съвсем налудничави — тоест повече от обичайното.

— Например спонсорите — предположих аз. — Или болниците, осигурили децата. И другите ненормални учени, помогнали на проекта. Изобщо, ключовите факти за Империята на злото.

— Майко мила — надигна се Иги развълнувано. — Ако имахме подобна информация, можехме да ги разкрием пред света! Можеше да я изпратим на някой вестник. Онзи, дебелият режисьор, би могъл да заснеме филм, нещо като „Боулинг за Колумбайн“^[2].

Сърцето ми се разтуптя само при мисълта за подобно нещо.

— Останалото не ме интересува — заяви Ръч. — Искам просто да намеря майка си и баща си и точка. Чакайте, чакайте! Това съм аз!

Тя затаи дъх и се зачете в информацията за N88034gnh (Моник).

— Знаете ли какво? — рече, докато прелистваше страниците. — Всички адреси са във Вирджиния, Мериленд и Вашингтон. Доста близо един до друг, не мислите ли? А и правителството е във Вашингтон.

— Това е просто върхът — каза Иги и мислите му се зареяха в мечти. — Първо се запознаваме с родителите си. Щастлива среща, прегръдки, целувки… След това унищожаваме Училището, Института и всички тези копел… искам да кажа, тези нещастници, които объркаха живота ни. Би било страхотно! Представете си — да премахнем всички Заличители наведнъж. Върхът!

— Какво ще правим? — попита Газопровода неочаквано делово. — Сериозно.

— Аз ще направя онова, което реши Макс — каза Ейнджъл. — Селесте и Тото също.

Тото чу името си, размърда се и близна Ейнджъл по ръката. Каквото и да му бяха сторили в Института, той явно не им се сърдеше. След това близна и Селесте.

Бедното мече определено се нуждаеше от баня. Както и всички ние. Огледах бойците си. За момента бяхме в безопасност. И бяхме заедно. Заля ме вълна на благодарно облекчение.

— Отиваме във Вашингтон — обявих накрая. — Където ще се изкъпем. И ще издирим родителите ви. Имаме адресите на всички, нали така?

— Иха-а-а! — извика Газопровода и така плесна ръката на Иги, че го стресна.

Усмихнах се — толкова ги обичах и исках да са щастливи. Отвътре обаче се чувствах сякаш в гърдите ми зее черна дупка. Днес бях убила човек. Може би собствения си брат. Предстоеше ни да научим повече за миналото си, може би да намерим обяснение за онова, което се беше случило с нас… Не бях сигурна, че го искам. При това не само защото не бях успяла да разбера кои са моите родители.

Всичко това обаче беше без значение, нали? Тези тук бяха моето семейство. Бях длъжна да се опитам да сбъдна мечтите им.

Дори и с цената на живота си.

Доста късно през нощта, може би дори рано на следващата сутрин, опитах да поговоря с Гласа. Може би — току-виж — благоволеше да ми отговори.

Искам да те попитам две неща, става ли? Само два въпроса. Не, нека бъдат три. Така. Къде са моите майка и баща? Защо само за мен няма никакви документи? Защо ме мъчи това ужасно главоболие? И кой си ти? Враг, затворен в главата ми? Или приятел?

Гласът отговори без забавяне.

Това са повече от три въпроса, Макс. Понякога дали някой е твой приятел, или враг зависи единствено от гледната точка. Ако все пак държиш да знаеш, гледам на себе си като на твой приятел, добър приятел, който много те обича. Никой не те обича повече от мен, Максимум. Но искам да знаеш още нещо. Въпросите задавам аз, не ти. Ти си тук просто… — тук Гласът дори изхихика, — просто, за да ме повозиш. За невероятното, неописуемо яко возене^[3].