Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (31)

29

— Хм… Ела?

Момичето замръзна, а после отскочи.

Пристъпих напред и излязох от храстите, за да види лицето ми.

— Аз съм — казах и се почувствах още по-глупаво. — Момичето от по-рано.

Надявах се да ме разпознае, въпреки че вече се смрачаваше и валеше дъжд. Кучето доприпка, видя ме и лавна вяло срещу мен.

— О, да… Ами, благодаря… че ми помогна — каза Ела и присви очи към мен в дъжда. — Добре ли си? Какво правиш тук?

Звучеше уплашено и се огледа наоколо, сякаш би могло от последната ни среща насам да съм преминала на страната на злото.

— Добре съм — рекох неубедително. — Всъщност мисля, че се нуждая от помощ.

Никога досега не бях произнасяла подобни думи. Слава богу, Джеб нямаше да стане свидетел на тази невероятно глупава и слабашка постъпка.

— О — каза Ела. — Боже! Добре. Онези момчета…

— Единият успя да ме улучи с пушката, колкото и да е невероятно — отвърнах и се приближих още.

Ела се сепна и закри уста с ръка.

— О, не! Защо не каза? Ранена ли си? Защо не отиде в някоя болница? Хайде, влез вкъщи!

Отстъпи, за да ми направи място, и изпъди Магнолия, която се беше дотътрила до мен и душеше заинтригувано мокрите ми дрехи.

И познайте какво… Поколебах се. Моментът беше решаващ. Преди да прекрача прага, все още можех да се обърна и да избягам. Наречете го особеност в характера, но имам склонността да откачам, ако се почувствам в капан някъде. Всички сме така — говоря за ятото. Нормално явление за деца, прекарали първите години от живота си в клетка.

Все пак ясно осъзнавах, че не мога да продължа по този начин — мокра, измръзнала, гладна и доста отпаднала от загубата на кръв. Трябваше да се престраша и да приема помощ. От непознати.

— Вашите тук ли са? — попитах.

— Живея само с мама — отвърна Ела. — Нямам баща. Хайде, да влезем вътре. Мама ще ти помогне. Магнолия, ела тук, момиче!

Ела се обърна и тръгна към къщата. Стъпките й изтропаха по дървените стъпала, след което тя се обърна и ме погледна.

— Можеш ли да ходиш?

— Аха.

Тръгнах бавно към малката къщичка на Ела, която грееше с топла, уютна светлина. Бях замаяна и уплашена. Дали не бях на път да направя последната груба грешка от целия низ груби грешки, които допуснах днес?

Сложих здравата си ръка върху ранената.

— Боже мой! Това кръв ли е? — възкликна Ела, щом видя светлосиния суичър. — О, не, хайде, бързо да влизаме вътре!

Тя блъсна вратата с рамо и едва не се препъна в Магнолия, която изприпка бодро вътре.

— Мамо! Мамо! Едно момиче се нуждае от помощ!

Замръзнах на място. Да остана или да избягам. Да остана или да избягам. Да остана?