Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (127)

125

— Ама че [сложете тук ругатня по свой избор] — възкликна Зъба смаяно.

— Сериозна работа — казах и аз.

Имаше маси с компютри, по-високи от самата мен. И други, отрупани с лабораторно оборудване. Бели дъски, изписани с диаграми — много от които бях видяла по време на мозъчните си пристъпи. Апаратурата беше в спящ режим — чуваше се тихо жужене, но нищо не работеше. Все още не се беше съмнало.

Тръгнахме между масите, като се оглеждахме смаяно, с разтреперани колене. Знаех, че в сградата има Заличители — усещах ги.

Очите ми се спряха на един компютър, който беше включен. На екрана му се виждаше, че обработва някакви данни. Това ли беше шансът ни да научим миналото си? Кои бяха родителите ни, както и всичко за бъркотията, наречена наш живот.

— Добре, банда — казах тихо. — Разпръснете се и застанете на пост. Трябва да ми пазите гърба. Сериозна съм! Ще се опитам да проникна в компютъра.

Покатерих се на работния стол пред масата и хванах мишката.

Парола?

Изпуках пръсти, при което Зъба потръпна. Възможностите надали са повече от няколко милиона, казах си наум. Нямаше да е трудно.

Започнах да пиша.

Няма да ви досаждам с целия списък отхвърлени предложения. Бях благодарна, че системата не ме изхвърли след третия неуспешен опит. „Училището“, „Бачълдър“, „майка“ „Заличител“, „ято“ и още цял куп думи не свършиха работа.

— Безсмислено е — казах с изопнати нерви.

— Какво става, Макс? — попита Ръч загрижено и застана до мен.

— Какво си въобразявам? — продължих. — Изключено е да успея да разгадая паролата. Стигнахме чак до тук напразно. Пълен провал съм! Това не се търпи!

Ръч се наведе напред и побутна екрана с пръст, така че да вижда по-добре. Зачете надписите, като помръдваше тихо устни. Исках да се дръпне, но не ми се щеше да я оскърбявам безпричинно.

Тя затвори очи.

— Ръч? — повиках я.

Изправи ръка пред монитора, сякаш за да я сгрее.

— Ехо? Какво правиш?

— Хм… Опитай с главно x, малко j, малко n, главно p, числото седем, главно o, главно b, малко j и числото четири — прошепна тя.

Облещих се. Зъба ни наблюдаваше от другия край на помещението и двамата се спогледахме.

Бързо въведох продиктуваното, преди да го забравя. Буквите и цифрите се изписваха като малки кръгчета в полето за паролата.

Натиснах Enter. Компютърът се събуди с жужене, а в лявата част на екрана се появиха група икони.

Бяхме вътре.