Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (57)

55

Не знам дали знаете, но колите имат и втора, ръчна спирачка, освен крачната. Тази ръчна спирачка невинаги е разположена на очевидно място.

Опитът да карате кола, преди да сте открили и изключили ръчната, наподобява опита да вкарате санбернар във ваната. Но достатъчно по въпроса.

— Добре, добре, всичко е наред — казах двайсет минути по-късно, след като най-сетне се бях оправила с ръчната спирачка. Имах чувството, че съм възседнала огромен, непохватен слон беглец.

Обляна в пот, с готово да се пръсне сърце, поради новото шофьорско изпитание, се опитах да си придам уверен и спокоен вид пред останалите.

— Е, не е чак толкова хубаво като летенето, но със сигурност е по-добре от ходенето пеш!

Озарих Зъба със самоуверена усмивка, но той просто ме изгледа.

— Какво има?

— Може ли да вземаш завоите по-спокойно? — рече той.

— Вече съм по-добра — казах. — Просто ми трябва практика.

— Не знаех, че микробусите могат да се вдигат на две гуми така — вметна Ръч. — При това за толкова дълго време.

— Не ми се ще да одрайфам кола назаем — оплака се Газопровода.

Стиснах устни и се съсредоточих върху пътя. Неблагодарници.

— След около петстотин метра трябва да завием на изток — измърморих и се загледах напред.

След осемстотин метра спрях и опрях глава на волана.

— Къде, по дяволите, е пътят? — измучах отчаяно. — Тук няма никакъв проклет път!

— Следваш собственото си чувство за ориентация — посочи Зъба.

— Не може да има пътища навсякъде, където на теб ти се иска — добави Иги извинително.

Идеше ми да им ударя по един.

С въздишка излязох на пътя без отбивки и направих обратен завой.

— Явно ще трябва да избера по-заобиколен маршрут — казах.

Ненавиждах чувството, че времето ни изтича, както и това, че не знаехме дали Ейнджъл все още е жива. И още по-лошо — ненавиждах мисълта, че се приближавахме все повече към Училището, където и на петимата ни се бяха случили само ужасни неща. Усещането беше сякаш съм тръгнала на сигурна смърт. Не беше лесно да продължа напред.

— А-а-а!

След поредния завой, който ни отдалечи още повече от посоката, в която трябваше да се движим, спрях и ударих няколко пъти по волана. Всичките ми мускули се бяха стегнали от шофирането, а също и от притеснение. Имах силно главоболие. Напоследък главата ме болеше доста често. Интересно защо.

— Всичко е наред, Макс — обади се Газопровода притеснено.

— По волана ли удря? — попита Иги.

— Виж — рече Зъба и посочи знака отпред. — Пред нас има град. Ще идем там, ще си вземем нещо за ядене и ще намерим истинска карта. С това обикаляне наоколо нищо няма да постигнем.

Бенет се оказа малко и почти приятно градче. Понадигнах се на шофьорското място и вдигнах вежди, опитвайки се да изглеждам по-голяма. Имаше няколко заведения за хранене. Бавно влязох на един паркинг и изключително внимателно насочих микробуса към дъното, далеч от останалите коли.

Изключих двигателя, а Ръч и Газопровода се втурнаха към вратата.

— Оцеляхме — извика Газопровода.

— Чакайте! — спрях ги аз. — Слушайте, съвсем близо сме до Училището. Макар че тук изглежда сякаш сме в средата на нищото, всеки наоколо може да е Заличител. Знаете го. Така че трябва да бъдем внимателни.

— Ама трябва да хапнем нещо — почти простена Ръч.

Не й беше лесно — явно изгаряше калориите по-бързо от останалите, може би, с изключение на Газопровода.

— Знам, Ръч — казах успокоително. — И ще го направим. Просто ви предупреждавам да сте много предпазливи. Стойте нащрек, готови да побегнете, става ли? Всеки около нас може да е Заличител.

Закимаха. Пуснах сенника, за да се огледам в огледалото, и в скута ми падна нещо малко и тежко.

Застинах и затаих дъх. Какво…

Погледнах плахо надолу. Не беше граната. Халка с ключове. Един от тях — за микробуса. Изгледах го тъпо.

— Е, това ще улесни нещата — отбеляза Зъба.