Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (27)

25

Но не чак толкова дълго.

— Ейнджъл ни чака — каза Ръч малко по-късно. — Тя ми е като малка сестричка… Както и на всички нас.

Изтупа скалния прах от и без това прашните си почернели крака, вдигна вежди и зачопли една стара рана на коляното си.

— Нощем, когато се предполага, че сме заспали, двете с Ейнджъл си говорим, шегуваме се и така нататък. — Големите й кафяви очи се спряха на тези на Зъба. — Нали разбираш, не ми се ще да остана да спя сама в стаята ни, когато се приберем у дома. Макс трябва да се появи. Няма да изостави Ейнджъл, нали?

— Няма — заяви Зъба. — Няма да я изостави. Виж… виж онзи мишелов с тъмната ивица през раменете. Маха по-бързо с едното крило, когато иска да завие. И завоят става стегнат и плавен. Трябва и ние да опитаме.

Ръч го измери с поглед. Това май беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася.

Обърна се и загледа мишелова.

— Да, прав си.

Още преди да млъкне, Зъба вече беше на крака. Затича се пъргаво към ръба на скалата и скочи. Големите му и силни тъмни криле го подеха нагоре във въздуха. Зъба се приближи до мишеловите, които се виеха в кръг в някакъв техен си граблив танц.

Ръч въздъхна. Толкова й се искаше Макс да е с тях. Дали не беше пострадала? Не трябваше ли да я потърсят? Щеше да го предложи на Зъба, когато се върне.

В този миг той прелетя покрай нея и извика:

— Хайде! Опитай! Ще овладееш крилете си.

С поредна въздишка Ръч изтупа няколко парченца шоколад от ризата си. Той не се ли тревожеше за Ейнджъл? Каза си, че дори и да беше така, вероятно нямаше да го покаже. Знаеше, че Зъба обича Ейнджъл — преди тя да се научи да чете, й четеше на глас, а и до днес я вземаше в прегръдките си, когато малката се разстроеше за нещо.

Ами, поне да се поупражнявам. По-добре е, отколкото да бездействам.

Тя скочи от скалата и остави радостта да засенчи тревогата в гърдите й. Беше толкова… прекрасно да махаш мощно с криле и да се носиш безметежно в пространството.

Изравни се със Зъба и той й показа маневрата. Проследи го и повтори движенията му. Получи се страхотно.

Полетя в огромни кръгове, упражнявайки движението. Приближаваше се все повече към мишеловите, които явно не се смущаваха от нея. Когато не мислеше за Макс и за Ейнджъл, се чувстваше добре.

Вечерта Ръч легна по корем, отпусна разперените си криле край тялото си и загледа възрастните мишелови, които пощеха малките си. Бяха толкова внимателни и грижовни. Жестоките могъщи птици нежно приглаждаха разрошените бели пера на малките си, хранеха ги и им помагаха да излязат от гнездото, за да упражнят крилете си.

В гърлото й заседна буца и тя подсмръкна.

— Какво? — попита Зъба.

— Птиците — рече Ръч и избърса очи, като се почувства глупаво. — Тези мишеловчета се радват на повече майчини грижи, отколкото бих могла и да сънувам. Възрастните се грижат за малките. Никой не го е правил за мен. Така де, освен Макс. Но тя не ми е майка.

— Да, разбирам те. — Зъба не я погледна. Гласът му прозвуча почти тъжно.

Слънцето залезе и мишеловите се сгушиха в гнездата. Най-сетне крясъците на малките утихнаха. Около час след като се стъмни Зъба се приближи до Ръч и вдигна лявата си ръка, свита в юмрук. Ръч го погледна, после сложи лявата си ръка в юмрук върху неговата. В ятото винаги правеха така, преди да си легнат.

Само че миналата вечер не го бяха направили, преди да заспят в бунгалото. А сега бяха само двамата.

Ръч потупа юмрука му с дясната си ръка и той направи същото с нейния.

— Лека — прошепна тя.

Имаше чувството, че й бяха отнели всичко, което обичаше. Мълчаливо се сви до стената на пещерата.

— Лека нощ, Ръч — прошепна Зъба.