Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (78)

76

Ако обкръжите Ню Йорк с ограда, ще получите най-големият постоянен цирк на света.

Когато се събудихме призори, по дългите с километри алеи на Сентръл парк вече имаше хора, които тичаха, караха колела, дори яздеха. Слязохме от дърветата и тръгнахме нехайно по алеите.

След час около нас хвърчаха кънкьори, уличните артисти оправяха реквизита си, а край пейките беше пълно с хора с кучета и майки, които бутаха количките си.

— Онази жена води шест бели пудела! — изсъска Ръч в шепата си. — За чий дявол са й цели шест пудела?

— Може да ги продава на деца с големи очи — предположих аз.

— Усещам някаква страхотна миризма — обади се Иги и взе да върти глава, за да открие източника й. — Какво е това? Ето там — посочи вляво от мен.

— Един човек продава нещо за ядене — отговорих. — Пише „фъстъци с мед“.

— Ето къде отивам — каза Иги. — Може ли малко пари?

Тримата с Иги и Ейнджъл купихме шест малки пакетчета фъстъци с мед (наистина ухаеха райски), а Зъба, Ръч и Газопровода отидоха да видят една жена, облечена като клоун, която продаваше балони.

Когато тръгнахме към тях, нещо в поведението на жената клоун ме смути. Беше вперила поглед в един изтупан чернокос мъж, който вървеше по близката алея. Той също я погледна.

По гърба ми пробягаха тръпки. На мига цялото удоволствие от хубавата сутрин се изпари. Попаднах в плен на страха, гнева и изключително силния инстинкт за самосъхранение.

— Иги, тревога — прошепнах. — Бързо при останалите.

Ейнджъл се беше долепила плътно до мен, стиснала здраво ръката ми. Забързахме към другите. Зъба по навик оглеждаше околността и щом забеляза напрегнатото ми изражение, хвана Ръч и Газопровода за раменете и ги поведе към нас.

Събрахме се и ускорихме крачка. Един поглед назад ме увери, че чернокосият тип ни следва. Към него се присъедини жена. На вид беше същата като него — пропита от решителност и сила.

През ума ми потече река от героично премълчани ругатни. Огледах околността за възможни маршрути за бягство, места, откъдето можехме да излетим, места, където да се скрием.

Настигаха ни.

— Бягайте! — казах.

И шестимата можехме да надбягаме повечето възрастни, но Заличителите също бяха генетично усъвършенствани. Не намерехме ли изход, бяхме свършени.

Преследвачите ни станаха трима — появи се още един красавец. Подтичваха леко и скъсяваха разстоянието помежду ни.

Алеите се вливаха една в друга, като ту се стесняваха, ту се разширяваха. Непрекъснато трябваше да отскачаме от пътя на колоездачи и кънкьори, които се движеха твърде бързо, за да ни избегнат.

— Четирима са — обяви Зъба. — По-бързо, банда!

Ускорихме ход. Бяха на около двайсет метра зад нас. На красивите им лица грееха мазни усмивки.

— Шестима! — казах.

— Прекалено бързи са — констатира Зъба очевидното. — Дали да не полетим?

Прехапах устни и стиснах ръката на Ейнджъл още по-здраво. Какво да правим, какво да правим? Приближаваха все повече и повече…

— Вече са осем! — каза Зъба.