Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (54)

52

Не знам дали съм го споменавала, но всички в ятото имаме вродено чувство за ориентация. Не съм наясно как действа, просто винаги знаем накъде да се насочим. И така, летяхме на запад-северозапад близо два часа. Много от мишеловите, с които Зъба и Ръч си бяха поделили скалата, тръгнаха с нас и летяха наоколо в рехаво ято. Новите ни приятели.

— Научихме това-онова от мишеловите — каза Зъба, когато забеляза, че ги гледам. — Някои маневри, начинът, по който общуват, такива неща.

— Страхотни са — вметна Ръч и се приближи до мен. — Например направляват полета си с връхчетата на перата си. Опитахме, получава се страхотно. Дреболия, а има такъв ефект! Аз на практика дори не знаех, че мога да мърдам тези пера.

— Можете ли да ни покажете какво сте научили? — попитах.

— Разбира се — отвърна Зъба.

Изядохме последните си овесени вафли във въздуха. Летяхме над пустиня, планини, реки, обрасли с храсталаци поля. Поглеждах надолу само при нужда. Забраних си да мисля за Ела и за майка й, която ми липсваше като истинска майка.

Наблюдавах мишеловите, имитирах движенията им, завоите, преследването, реенето, пикирането — всичко, което правеха, с изключение на мъртвите гризачи. Вълнувах се, че летя редом с тези свирепи и могъщи птици. Когато ни оставиха в края на територията си, се разделих с тях с тъга.

Тъкмо бях започнала да отпадам поради липса на захар, когато пред очите ми изникнаха познати ориентири. Дадох сигнал на другите и започнах да се спускам към малка горичка на задния склон на един хълм.

Районът беше доста безлюден и не се виждаше друго, освен един търговски център на около километър и половина напред.

Приземихме се и се огледахме. Разтрих пострадалото си рамо.

— Добре, имаме нужда от храна. А и някоя карта далеч не би била излишна.

— Училището няма да фигурира на карта — рече Зъба.

— Вярно е, но ние знаем приблизителното му местоположение. Въпреки че на картата то ще е отбелязано с празно място, поне ще научим кои пътища водят до него — обясних аз.

След петнайсетминутен преход се озовахме зад търговския център. Мястото не беше малко — имаше магазин „За един долар“, бензиностанция, банкомат, химическо чистене и фризьорски салон. Храна се предлагаше единствено в бензиностанцията.

— Няма ли да си направиш прическа? — попита Зъба.

Сръчках го с лакът. Все едно някога си бях правила прическа — по принцип просто окастрях косата си с кухненската ножица, когато станеше прекалено дълга.

— Е, и сега какво? — попита Газопровода. — Продължаваме ли?

— Нека помисля — промърморих и огледах магазините.

Да се движим на стоп беше недопустимо — щяхме да свършим в някоя канавка. До Училището имаше поне още петнайсет километра. Можехме да стигнем с полет, но не ми се щеше да се появяваме от въздуха. Налагаше се да вървим пеш, което щеше да отнеме време, а вече бяхме огладнели.

— Добре — казах накрая. — Изглежда, ще трябва…

Прекъсна ме една кола, която отби пред центъра със свистене на гумите. Безмълвно се скрихме в храстите отстрани на сградата. Лъскавото сиво возило със сребрист орнамент на капака изрева и спря до самотния банкомат.

Прозорецът се отвори и отвътре гръмна музика. Един мазен тип се наведе навън, притиснал телефон до ухото си.

— Млъкни, идиот такъв! — каза той. — Ако не си беше изгубил картата, нямаше да се налага да тегля пари!

Мъжът протегна ръка, пъхна картата си в банкомата, въведе пъргаво кода и зачака.

— Така ми се пада, като ти поверявам каквото и да било! — излая той в слушалката. — Не можеш и да се облечеш сам сутрин!

— Тъпанар — прошепна Ръч до мен. Кимнах.

Като вълшебство банкомата изплю няколко зелени банкноти. Мъжът ги взе и започна да брои. В следващия миг голям черен пикап изскочи на паркинга и се закова на сантиметри от лъскавата кола. Задните му гуми пръснаха наоколо камъчета, които забарабаниха по лимузината.

Скрихме се още по-навътре в храстите. Кожата на ръцете ми настръхна, а дъхът ми заседна в гърлото. Заличители? Заради чипа? Дали да побягна, за да последват мен и да оставят ятото на мира?

— Сега ще побеснее — предсказа Зъба безучастно.

С издути вени на врата, тъпанарят се подаде през прозореца и изля поток от ругатни, в това число и една нова, която запомних за бъдеща употреба — в случай, че се наложеше.

Затъмненото стъкло на пикапа се отвори. Онемях и затаих дъх.

— Какво каза, нещастник такъв? — попита Ари и се ухили зловещо.