Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (21)

19

Въпреки нестихващата ми тревога, тук горе беше върховно. Малко същества можеха да се издигнат толкова високо — само някои соколи и ястреби, и други грабливи птици. От време на време някоя от тях се приближаваше да ни огледа. Вероятно си мислеха: Ама че грозни птици!

От толкова високо земята под нас напомняше на шахматна дъска в цветовете на Робин Худ — зелено и кафяво. Колите бяха като дейни мравки, забързани по пътечките си. Тук-там си избирах нещо дребно и се съсредоточавах върху него. Беше забавно: мъничкият предмет постепенно придобиваше очертания и се превръщаше в басейн, трактор или нещо друго. Слава Богу, онези психари в Училището не бяха „подобрили“ и моето зрение като това на Иги.

— Брей, чудя се какво ли правят Газопровода и Иги в момента — бърбореше Ръч. — Може да са оправили телевизора. Надявам се, че не са се обидили много. Така беше редно… нали ме разбирате, за тях е по-добре, че си останаха вкъщи. Но се обзалагам, че не са се хванали да почистят, да съберат дърва или да изпълнят някое от домакинските си задължения.

Обзалагам се, че ме проклинат от сутрин до вечер. Но поне са в безопасност.

Разсеяно избрах едно мъждукащо петънце под себе си и се съсредоточих. Точицата се превърна в групичка хора, всеки със своите черти и дрехи. Бяха деца — на моя възраст или малко по-големи. Но нямаха нищо общо с мен.

Е, и какво от това? — помислих си. Група скучни деца, приковани към земята, които трябваше всеки ден да пишат домашни. И имаха час за лягане и цял милион възрастни, които непрекъснато да ги поучават какво да правят, как да го правят… Будилници, училище, следобедни задачи. Бедните душици! Докато ние бяхме свободни, свободни, свободни. Носехме се във въздуха като ракети. Вятърът галеше страните ни. Правехме каквото си поискаме, когато си поискаме.

Не беше зле, нали? Почти убедих самата себе си.

Погледнах надолу, съсредоточих се отново и вдигнах вежди. При малко повече внимание на пръв поглед скучните приковани за земята деца, затътрили се заедно към училище, изглеждаха по-скоро като няколко големи деца, обградили едно доста по-малко от тях. Добре де, може и да съм параноичка — отвсякъде дебнат опасности, — но бях готова да се закълна, че по-големите деца изглеждаха застрашително. Всичките бяха момчета. По-малкото дете в средата беше момиче.

Съвпадение? Надали.

По-добре да не навлизам в темата за Y хромозомата^[1]… Все пак не забравяйте, че живеех с три момчета. При това с такива, които бяха добри, и въпреки това — неописуемо досадни.

Типично в стила си взех импулсивно решение — от онези, за които след това хората казват или че са били най-невероятната глупост, която са виждали, или че са донесли чудотворното спасение. По-често чувах първото определение. Заобиколена съм от неблагодарници.

Обърнах се към Зъба и тъкмо да отворя уста…

— Не — отсече той.

Присвих очи. И отново отворих уста…

— Не!

— Среща в най-северната точка на язовир Мийд — рекох.

— Моля? За какво говорите? — попита Ръч. — Ще спираме ли? Аз пак огладнях.

— Макс иска да се прави на супергерой защитник на онеправданите — заяви Зъба с раздразнение.

— О… — Ръч погледна надолу и вдигна вежди, сякаш всичко щеше да й се изясни ей сегичка.

Бях започнала да описвам широка дъга, за да стигна до момичето на земята. Мислех си: Ами ако това момиче е в беда като Ейнджъл, но няма кой да се намеси?

— А! Макс, помниш ли, когато спаси онова зайче от лисицата и го гледахме в един кашон в кухнята, а после, като се оправи, ти го пусна? Ех, че беше хубаво. — Ръч замълча. — Пак ли видя някое зайче?

— Нещо такова — отвърнах аз на ръба на търпението си. — Ще ми отнеме две секунди.

Обърнах се към Зъба:

— Ще ви настигна, преди да сте изминали и шейсет километра. Просто дръжте същия курс, а ако се наложи промяна, ще се видим на язовира.

Зъба се втренчи пред себе си. Вятърът разроши косата му. Не беше доволен, усещах го.

Е, човек не може да се харесва на всички непрекъснато.

— Хайде — рекох делово. — Ще се видим след малко.