Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (53)

51

— Така — казах аз, щом се озовахме нависоко, устремени напред със стабилна скорост. — Разкажете ми набързо какво стана.

— Аз опитах да намеря майка си — каза Ръч неочаквано.

— Моля? — Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите. — Майка ти?

Ръч повдигна рамене.

— Докато те чакахме, убедих Зъба да идем до Типиско. Намерихме точния адрес. Видях една жена, цветът на кожата й беше като моя, но не бях сигурна. После се появиха Заличителите, включително онзи боклук Ари. Натупахме ги и си тръгнахме.

Отне ми минута да осмисля чутото.

— Значи не говори с нея? С… майка си?

— Не. — Ръч се втренчи в ноктите си, като продължаваше да маха равномерно с криле.

— Хубава ли беше?

Изгарях от любопитство. Родителите бяха болна тема за всички ни — непрекъснато говорехме за тях. И тъгувахме, ако трябва да съм честна.

— Ще ти кажа по-късно — отсече Ръч рязко.

Стана ми ясно, че не е минало добре. Измерих Газопровода и Иги с поглед и казах:

— Вече научихме какво сте правили вие.

Газопровода ми се усмихна по типичния си невинен и сконфузен начин. Ама че дявол.

Време беше за моите новини.

— Мисля, че в тялото си нося проследяващ чип — казах сериозно. Усетих по лицето си силно въздушно течение. Извих криле и се понесох по него. — Не съм убедена, но на рентгеновата снимка имаше нещо доста подобно на чип.

Останалите зяпнаха. И ме изгледаха ужасено.

— Ходила си на рентген? — Зъба ме изучаваше с недоверие.

Кимнах.

— Подробностите по-късно. Ако наистина имам чип, той обяснява всичките появи на Заличителите, но не и защо им бяха нужни четири години, за да ни открият. Не знам, може и вие да имате — добавих при притеснения вид на Иги.

Останалите притихнаха и полетяха всеки със своите мисли и страхове.

И после:

— Макс? Мислиш ли, че все пак имаме шанс?

Газопровода се опитваше да бъде силен. Още една причина да го обичам толкова.

— Не знам. Надявам се — отвърнах искрено.

Искреността винаги е правилното решение — с изключение на случаите, в които е по-добре човек да излъже. Например, за да ги предпазя.

— Знам, че забавих всичко с два дни. Искрено съжалявам. Просто направих каквото сметнах за нужно. Но стигнахме до тук и връщане назад няма. Отиваме при Ейнджъл, пък да става каквото ще.

Настъпи дълго мълчание, сякаш събираха кураж. Поне аз правех това — опитвах се да събера силите си в здрава твърда топка, която да ме пренесе през остатъка от деня, на път към най-зловещия ни кошмар.

Най-зловещия кошмар за когото и да било, повярвайте ми.