Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (50)

48

На следващата сутрин облякох новия си суичър. Бях изпробвала крилото си — движеше се, макар че беше невероятно отслабнало и наболяваше.

Изпитах облекчение, че тръгвам, че отново ще полетя. Убедена бях, че Зъба и Ръч вече искат да ме убият. Знаех, че бях предала Ейнджъл. Но нямаше как — не можех да постъпя по друг начин. В противен случай бих изневерила на самата себе си.

Честно казано, да не бъда самата себе си понякога ми звучеше доста привлекателно.

Доктор Мартинес ми подаде малка раница.

— Стара е, не ми трябва — побърза да каже, тъй като знаеше, че щях да откажа поредния й опит да ми помогне. — Моля те, вземи я.

— Е, след като ме помоли така учтиво — промълвих, а тя се засмя.

Ела беше впила очи в земята със свити рамене. Аз също избягвах да я поглеждам.

— Ако в някакъв момент имаш нужда от нещо, от каквото и да е, моля те, обади ни се — каза майка й. — Сложих телефонните си номера вътре в раницата.

Кимнах, макар че ми беше ясно, че никога нямаше да прибягна до това. Не знаех какво да кажа, но бях длъжна да измисля нещо.

— Много ми помогнахте — започнах притеснено, — без дори да ме познавате. Щях да загазя, ако не бяхте вие.

Страшно красноречиво, а? Звучах като проклетия Тарзан.

— Ти помогна на мен — отбеляза Ела. — Без да ме познаваш. И пострада.

Повдигнах рамене по онзи типичен за мен начин.

— Така или иначе, благодаря ви. Благодаря за всичко, много съм ви задължена.

— Няма защо — каза майката на Ела и се усмихна благо. — Радвам се, че ти помогнахме. И успех — каквото и да ти предстои.

Кимнах, след което — четете внимателно — и двете ме прегърнаха едновременно. Получи се нещо като сандвич с Макс. Отново се ужасих — очите ми плувнаха в сълзи и замигах трескаво, — но останах в прегръдките им и дори потупах Ела по лакътя (само него достигнах). Ще бъда искрена — усещането беше прекрасно. И в същото време ужасяващо. Нима имаше нещо по-лошо от това да осъзнаваш, че искаш нещо и в същото време да ти е ясно, че никога няма да го притежаваш?

Внимателно се измъкнах от прегръдката и отворих вратата. Навън беше топло и слънчево. Помахах им плахо, като се опитах да изглеждам бодро, и излязох в двора. Бях решила да им направя нещо като подарък. Заслужаваха го.

Дали ме смятаха за откачена? Как ли изглеждахме — аз и ятото — в очите на нормалните хора? Нямах представа, а и нямаше време да се чудя.

Наместих суичъра и раницата. Обърнах се. Ела и майка й ме гледаха с широко отворени любопитни очи.

Затичах се няколко крачки, подскочих и разперих криле. Усетих как въздухът ме подема и потръпнах, когато наранените ми мускули се стегнаха и заработиха. Крилете ми, на кафяви и бели петънца, имаха размах три метра и деветдесет.

Един силен мах надолу — ох! — после нагоре — ох! — после пак надолу. Познат ритъм. Лицето на Ела сияеше от удивление и възхита, а ръцете й бяха притиснати една в друга. Доктор Мартинес бършеше очи с разчувствана усмивка.

След минута вече бях високо, без да отделям очи от малката къща на Ела и двете фигурки, които ми махаха енергично. Помахах им в отговор, наклоних тяло и се изпълних с познатата наслада от полета, свободата и скоростта. Зареях се към хоризонта и се насочих на северозапад, където ме чакаха Ръч и Зъба. Надявах се по някакво чудно стечение на обстоятелствата все още да са на мястото, където си бяхме уговорили среща.

Благодаря ти, Ела — помислих си, решена да не се натъжавам. — Благодаря и на двете ви за всичко.

Ейнджъл, най-сетне идвам.