Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (3)

1

Интересното, когато си изправен пред неизбежна смърт, е, че приоритетите ти изведнъж се променят. Да вземем за пример настоящия момент.

Бягай! Бягай, по-бързо! Знаеш, че можеш.

Вдишах три пъти. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Надпреварвах се за живота си. Единствената ми цел беше да избягам. Всичко останало нямаше значение.

Шипките пред мен раздираха зверски ръцете ми? Голяма работа.

Острите камъни, кривите коренища и заострените пръчки осакатяваха босите ми крака? Няма страшно.

Дробовете ми се пръскаха от недостига на въздух? Можех да се справя.

Стига само да успеех да увелича максимално разстоянието между себе си и Заличителите.

Да, Заличителите. Мутанти — полухора полувълци, обикновено въоръжени, винаги кръвожадни. А в момента — преследващи мен.

Виждате ли? Приоритетите наистина се променят.

Бягай. По-бърза си от тях. Можеш да надбягаш всички.

Досега не бях стигала толкова далеч от Училището. Нямах представа къде съм, но въпреки това ръцете ми подскачаха като бутала край тялото, краката препускаха през храсталака, а очите ми трескаво оглеждаха пътя напред в полумрака. Можех да ги надбягам. Щях да намеря открито пространство с достатъчно място, където да…

О, не. О, не. Между дърветата се понесе чудовищният вой на псета, надушили дирята, и на мен ми призля. Можех да надбягам всяко човешко същество — с всички ни беше така, дори с Ейнджъл, а тя е само на шест. Но не можехме да се изплъзнем на голямо куче.

Псета, псета, далеч от мен, искам да оживея поне още ден.

Щяха да ме настигнат. Пред мен гората като че просветляваше… Поляна? Дано, дано… Една поляна би спасила живота ми.

Спуснах се между дърветата. Гърдите ми се повдигаха, а кожата ми бе плътно покрита с тънък слой пот.

Да!

Не… О, не!

Трябваше да спра на мига — размахах ръце и забих пети в каменистата земя.

Не беше поляна. Бях се озовала на върха на скала, която спускаше каменната си снага към невидимата земя на стотици метри под мен.

Гората зад гърба ми беше пълна с насъскани ловни кучета и с обезумели въоръжени Заличители.

И двете възможности бяха ужасни.

Кучетата залаяха бясно. Бяха открили плячката си: моя милост.

Надникнах в бездънната пропаст.

Всъщност имах само една възможност. Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите така.

Затворих очи, разперих ръце и… се отпуснах в нищото отвъд ръба на скалата.

Заличителите се развикаха гневно, а лаят на кучетата доби истерична нотка… Не след дълго чувах единствено вятъра, който свиреше в ушите ми.

За миг ме обзе необяснимо спокойствие. Усмихнах се.

След това поех дълбоко въздух и разперих криле — възможно най-рязко и бързо.

С размах от триста и деветдесет сантиметра, бледожълти, на бели ивици и тук-там с кафяви петънца, подобно на лунички. Щом уловиха въздушната струя, нещо внезапно ме дръпна рязко нагоре, все едно бях отворила парашут. Ох!

Да запомня: да не разпервам криле рязко.

Стиснах зъби и замахнах с всички сили. Вдигнах криле нагоре, после замахнах още веднъж.

Боже мой, та аз летях — както винаги съм мечтала.

Забулените в сянка скали под мен се отдалечиха. Със смях се насочих нагоре. Усещах напрежението в мускулите си, чувах свистенето на въздуха в маховите ми пера^[1], а вятърът вече беше изсушил потта по челото ми.

Зареях се нагоре покрай скалния отвес, пред очите на озадачените хрътки и разпенените Заличители.

Един от тях, с покрито с козина лице и заострени зъби, вдигна оръжието си. На разкъсаната ми нощница заигра светеща червена точица. Не днес, глупако — помислих си и рязко свих на запад, така че слънцето да заслепи пълните му с омраза очи.

Не днес ще се разделя с живота си.