Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (75)

73

— Ей! — подвикнах. — Време е да ставате!

Ще си отдъхнете, като научите, че краткият ми престой в безгрижните дебри на отмората приключи категорично още щом слънцето блесна през клепачите ми на следващата сутрин.

Станах и запалих огъня — ето какъв всеотдаен прекрасен водач съм, — а после започнах да подритвам с обич останалите, за да ги събудя.

Наоколо се понесе мучене и пъшкане. Без да им обръщам внимание, се опитах да закрепя тигана с пуканки „Джифи поп“^[1] на една пръчка над огъня. Пуканки за закуска… Защо не? Нали пак е нещо зърнено! Като… като овесени ядки, но надути от високо самочувствие.

Освен това на картечния трясък на пукащите пуканки е трудно да останеш заспал. Скоро и останалите от ятото се събраха около огъня и взеха да търкат сънено очи.

— Тръгваме към Ню Йорк, банда. Градът, който не спи. Мисля, че имаме шест-седем часа път.

Двайсет минути по-късно един по един се издигнахме над огнището. Аз бях последна, след Ейнджъл. Пробягах около шест метра, скочих във въздуха и размахах силно криле. На около три метра от земята ме връхлетя отново — невидима сила заби невидим болт в черепа ми.

Полетях надолу с вик и се ударих в земята толкова силно, че въздухът излезе от гърдите ми.

Свих се на разтреперано кълбо от болка. Хванах глава с ръце и усетих как по бузите ми капят сълзи. Опитах да сдържа писъците си.

— Макс? — Зъба внимателно докосна рамото ми с пръсти. — Като преди ли е?

Не можех дори да кимна. Можех единствено да стискам глава, за да попреча на мозъка ми да се пръсне по дрехите на приятелите ми. В ушите ми нахлу висок, пронизителен звук. Идваше от мен.

В мозъка ми изригваха червени и оранжеви кръгове, сякаш вътре в мен гърмяха фойерверки. След това се почувствах все едно някой беше опънал киноекран право върху ретините ми — през съзнанието ми с мълниеносна скорост запрепускаха образи, толкова бързо, че започна да ми се гади. Едва успявах да различа отделните кадри — замъглени сгради, неясни пейзажи, неразличими човешки лица, храна, заглавия на вестници, стари черно-бели кадри, психеделични видения, преплитащи се линии…

Не знаех колко време беше продължило… години? Постепенно, много бавно, осъзнах, че мога да се движа. Щом събрах достатъчно сили, припълзях до някакви храсти и изповръщах вътрешностите си.

След това легнах задъхана, полумъртва. Мина известно време, преди да отворя очи и да видя синьото небе, покрито с пухкави бели облаци… и петте притеснени лица пред него.

— Макс, какво става с теб? — каза Ейнджъл.

И видът, и гласът й бяха еднакво изплашени.

— Дали да не те заведем на лекар? — попита Зъба загрижено, като ме прониза с поглед.

— О, да, чудесна идея — отвърнах отпаднало. — Да оповестим съществуването си на още няколко институции.

— Виж… — започна Зъба, но аз го прекъснах:

— Вече съм добре — едва процедих лъжата през зъби. — Може да съм пипнала някакъв стомашен вирус.

Стомашен вирус, който води до рак в мозъка. От онези вируси, които се появяват преди генетичният ти код да се разпадне. Вирус, който вещае смъртта.

— Нека просто стигнем до Ню Йорк — казах.