Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (85)

83

— Какво пише тук? — попита Газопровода и посочи малка метална табела с надпис: „Не стъпвай на третата релса!“

— Пише, че по третата релса тече електричество с мощност седемстотин волта — каза Зъба. — Докоснеш ли я, ще пукнеш като пуканка.

— Добре — обадих се. — Уместна забележка. Никой да не доближава третата релса.

След това хвърлих на Зъба поглед: Благодаря ти за живописното описание. Той едва сдържа усмивката си.

Иги първи усети метрото.

— Пазете се от релсите — каза той и застина, за да го хвана под ръка.

Наредихме се покрай гнусната влажна стена и се долепихме максимално близо до нея.

След тридесет секунди влакът профуча толкова бързо, че въздушното течение ни засмука към него. Затиснах Ейнджъл с коляно — струята спокойно можеше да я вдигне от мястото й.

— Е, това си беше доста стряскащо — заключих аз, след като предпазливо се отлепихме от стената.

— Кой е там?

Гласът беше враждебен, агресивен и дрезгав, сякаш в последните петдесет години собственикът му беше пушил цигара след цигара. Може би беше така.

Продължихме напред нащрек, с леко надигнати криле — в случай, че се наложеше рязко да полетим във въздуха.

— Никой — викнах убедително на завоя на тунела.

— Уха! — сепна се Газопровода.

Пред нас се разкри град. Малък опърпан град в подземията на Манхатън. Просторната бетонна пещера беше изпълнена с групички хора. Таванът беше висок колкото три етажа, изпъстрен с нарисувани сталактити и капки влага.

Няколко мръсни лица се обърнаха към нас и някой каза:

— Не са ченгета. Деца са.

Забравиха ни, загубили интерес, с изключение на една жена, която сякаш беше нахлузила поне пет ката дрехи.

— Имате ли храна? — изръмжа тя.

Ръч безмълвно извади от джоба си един книш, увит в салфетка, и й го подаде. Жената го подуши, огледа го, след което се обърна с гръб към нас и започна да дъвче.

Тук-таме из помещението имаше двесталитрови варели, в които хората бяха наклали огньове. Пролетната нощ беше топла, но огньовете осигуряваха единствената светлина наоколо и пропъждаха усойната влага, която пълзеше около краката ми.

Това беше друг свят, свят на бездомници, на хора, които не се вписваха никъде другаде, на бегълци… Видяхме група деца, които изглеждаха горе-долу на наша възраст.

Осъзнах, че главата ме боли. Главоболието беше започнало да се засилва от началото на вечерта. Исках единствено да поспя.

— Ей там — посочи жената с книша.

Проследихме жеста й и видяхме тясна бетонна козирка, вградена в стената. Беше дълга десетки метри, осеяна със спящи и седящи хора, маркирали територията си със стари одеяла и кашони. Жената ни беше посочила една десетметрова отсечка, която явно беше свободна.

Погледнах Зъба, а той вдигна рамене. Не беше като в парка, но поне беше сухо, топло и в някаква степен безопасно. Изкатерихме се на козирката, като аз избутах Ейнджъл. Обърнахме гръб на стълпотворението, събрахме юмруци и ги потупахме два пъти. Почти на мига Ръч легна и положи глава на ръцете си.

Двамата със Зъба седнахме на бетона и облегнахме гръб в стената. Отпуснах глава и започнах да разтривам слепоочията си.

— Всичко наред ли е? — попита Зъба.

— Да — измърморих. — Утре ще съм по-добре.

— Легни да поспиш — каза той. — Аз ще поема първата стража.

Усмихнах му се с благодарност и не след дълго потънах дълбоко, дълбоко, дълбоко в сън. Нямах представа как щяхме да разберем кога е сутрин.