Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (16)

14

— Макс? Умирам от глад.

Вече половин час се опитвах да пренебрегна свирепо къркорещите си черва. Бях решена да не се поддам първа и да не зарадвам Зъба. Твърдо решена. Но като водач бях длъжна да се погрижа за Ръч. Не ми се искаше да спираме и да губим време, но се налагаше.

— Добре, добре. Имаме нужда от храна.

Страхотен водач съм, не мислите ли?

— Зъб! Трябва да презаредим. Някакви идеи?

Зъба се замисли. Винаги съм се удивлявала как успяваше да запази спокойствие и в най-ужасните моменти. Понякога ми напомняше робот… Зъб 09 или Зъб Ту Ди Ту.

Под нас се издигаха планини — според картата това бяха възвишенията край Сан Франциско.

Спогледахме се — беше стряскащо колко често си отгатвахме мислите.

— Ски писти — казах аз, а той кимна. — Посред лято. Празни вили.

— Ще има ли храна? — попита Ръч.

— Да идем да проверим — отвърнах.

Описахме голям кръг над хребета на планината. Подножието й беше изпъстрено с малки градчета, които оживяваха само зимно време. Полетях към група подобни на детски играчки къщички, пръснати сред дърветата. Една от тях беше по-встрани от останалите. Отпред нямаше спрели коли, от комина не се издигаше дим… Никой у дома?

Описах дъга, намалих скоростта, свих криле и започнах да се спускам.

Кацнахме на стотина метра от къщата. Както обикновено след няколкочасов полет, краката ми бяха малко омекнали. Разтръсках ги, а после прибрах загретите си криле плътно до тялото.

Ръч и Зъба последваха примера ми.

Тръгнахме тихомълком през гората. Никакви признаци на живот. Верандата беше покрита с борови иглички, алеята беше запусната, храстите бяха избуяли.

Вдигнах палец към Ръч, тя се усмихна и — невероятно! — не проговори. Същинска благословия.

Направих бързо разузнаване, но нямаше и следа от алармена система. Вътре не се виждаха просветващите червени лампички на детекторите за движение. Така или иначе, това не беше някоя голяма лъскава вила, която си струва да оборудваш с алармена инсталация. Беше скромна малка къщичка.

Извадих джобното си ножче, срязах една от мрежите на прозорците и отворих райбера. Свалих мрежата ловко и я подпрях на стената до мен. Внимателен крадец съм, няма спор. Двамата със Зъба раздрусахме стария дървен прозорец, докато ключалката отгоре най-сетне не се отвори. Зъба се покатери първи, после помогнах на Ръч, а накрая и аз се прехвърлих вътре и затворих прозореца.

Всичко тънеше в прах. Хладилникът беше изключен, а вратата му зееше отворена. Започнах да ровя в кухненските шкафове.

— Бинго. — Извадих прашна консерва супа.

— Върхът! Намерихме златната жила! Оха!

Консерви с боб, компоти, дори кондензирано мляко… макар че последното звучеше притеснително. И любимите на всички равиоли.

— Страхотно!

Зъба намери няколко прашасали бутилки оранжада и си отворихме по една. Но ще ви кажа нещо — неслучайно хората я пият студена.

Половин час по-късно се бяхме натръшкали по диваните с премрежен поглед и издути търбуси.

— Уф-ф-ф! — изстена Ръч. — Имам чувството, че съм… пълна с бетон.

— Да си починем десетина минути — предложи Зъба и затвори очи. Опъна се на дивана и кръстоса дългите си крака. — Като посмелим храната, ще ни стане по-добре.

— Подкрепям предложението — изсумтях аз.

Очите ми се затваряха.

Идваме, Ейнджъл. След минута.