Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (100)

98

През огромната двойна врата в средата се лееше неспирен поток от хора. Смесихме се с тях и се опитахме да се впишем в обстановката. Веднага щом престъпихме прага, стана прохладно и се разнесе мирис на нещо древно, мистично, с една дума… религиозно, предполагам.

Вътре хората се разделяха. Една част се събираха за организирана обиколка, а останалите просто се разхождаха наоколо, четяха обяснителните табелки и разгръщаха брошури. Въпреки че сградата беше с размерите на футболно игрище и пълна със стотици поклонници, бе невероятно тихо.

В предната част хората бяха насядали по пейките или коленичили с наведени глави.

— Да вървим — казах. — Натам.

Шестимата се понесохме мълчаливо по хладния мраморен под към огромния бял олтар в предната част на църквата. Отметнала глава назад, Ръч беше зяпнала и се дивеше на слънчевата светлина, която проникваше през витражите на прозорците. Таванът беше на височина поне колкото триетажна сграда, сводест и украсен като в дворец.

— Тук е страхотно — изшептя Газопровода, а аз кимнах.

Вътре се чувствах добре, в безопасност, въпреки че Заличителите или полицаите можеха да влязат както всички останали. Но пространството беше огромно, имаше много хора и добра видимост. Изобщо не беше зле. Беше добро място.

— Какво правят онези? — прошепна Ейнджъл.

— Мисля, че се молят — отвърнах й.

— Хайде и ние да се помолим — поиска тя.

— Хм…

Тя обаче вече беше тръгнала към една празна пейка. Промуши се до средата, наведе се и спусна преградата за коленете. Огледа останалите хора, за да провери как точно трябва да застане, коленичи и наведе глава над сключените си длани.

Готова бях да се обзаложа, че се моли за Селесте.

Наместихме се на пейката до нея и коленичихме неловко и смутено. Пипнешком Иги установи позата на Гази и застана като него.

— За какво се молим? — попита той тихо.

— Ами… за каквото искате — предложих аз.

— Молим се на Бог, нали? — Ръч искаше да е сигурна.

— Мисля, че това е идеята — отговорих, макар че всъщност нямах представа.

Обзе ме някаква странна, необяснима увереност, че ако човек иска да се помоли за нещо, именно тук може да го направи. С високите внушителни тавани, мрамора, величието, вярата и отдадеността, които ни заобикаляха, катедралата наистина изглеждаше като място, където молитвите на шест бездомни деца могат да бъдат чути.

— Скъпи Боже — рече Ръч тихо, — искам истински родители. Но искам и те да ме искат. И да ме обичат. Аз самата ги обичам. Моля те, опитай се да ми помогнеш. Благодаря ти много. С обич, Ръч.

Така де, не твърдя, че имаме опит с тези работи.

— Моля, върни ми Селесте — прошепна Ейнджъл със здраво стиснати очи. — И ми помогни да стана като Макс, когато порасна. И пази всички ни. И направи нещо лошо на лошите. Искам да престанат да ни тормозят.

Амин, казах наум.

С учудване видях, че Зъба също е затворил очи. Устните му обаче бяха неподвижни и не издаваше нито звук. Сигурно просто си почиваше.

— Искам да прогледна — каза Иги. — Както беше преди, когато бях малък. И искам да получа шанс да дам на Джеб онова, което му се полага. Благодаря.

— Боже, искам да стана голям и силен — прошепна Газопровода.

Гърлото ме стегна при вида на малкото момче с разрошена светла коса, стиснало съсредоточено очи. Беше само на осем, но никой не знаеше кога изтича срокът му на годност.

— За да мога да помагам на Макс и на другите хора.

Преглътнах и замигах бързо, за да овладея сълзите си. Поех си дълбоко въздух, издишах, след което се огледах крадешком на 360 градуса. В катедралата царяха тишина и спокойствие и нямаше и помен от Заличители.

Дали мъжът, когото видях с полицаите, беше Джеб? Те истински полицаи ли бяха, или просто главорези от Училището? Или от Института? Колко жалко, че Ейнджъл изпусна Селесте! За Бога! Най-сетне беше открила нещо, към което наистина да се привърже, а съдбата го изтръгна от ръцете и.

— Моля те, помогни на Ейнджъл за Селесте — чух собствения си шепот и осъзнах, че съм затворила очи.

Нямах представа на кого говоря — никога не се бях замисляла дали вярвам в Бог. Дали Бог би позволил на Белите престилки в Училището да вършат такива неща? Как точно действаше?

Но вече бях започнала, затова продължих:

— И ми помогни да съм по-добър водач и по-добър човек — казах беззвучно. — Дай ми смелост, сила и ум. Помогни ми да се погрижа за ятото. И да намеря отговорите. Ами… благодаря.

Прокашлях се.

Не знам колко време останахме така — накрая коленете ми бяха изтръпнали. Сякаш това прекрасно място ни обгърна — по начина, по който вятърът приглаждаше перата ни.

Този дом ни харесваше. Не искахме да го напускаме.