Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (10)

8

Благодарение на необичайно острото ни зрение на грабливи птици, убийствената агония да следим хеликоптера, който отнасяше Ейнджъл, продължи повече, отколкото при обикновените хора. Гърлото ми се стегна от спазъм на плач. Ейнджъл, за която се бях грижила откакто беше бебе с малки и неукрепнали криле. Чувствах се, сякаш бяха отрязали собственото ми дясно крило и на мястото му зееше зловеща кървава рана.

— Отвлякоха сестра ми! — нададе вой Газопровода и се хвърли на земята.

Винаги се стараеше да се държи като мъж, но беше само на осем години, а адските псета току-що бяха отвлекли сестра му пред очите му. Той заудря земята с юмруци, а Зъба коленичи до него и сложи ръка на рамото му.

— Макс, какво ще правим? — Очите на Ръч плувнаха в сълзи. Беше покрита със синини и рани и стискаше и отпускаше юмруци нетърпеливо. — Плениха Ейнджъл.

Внезапно осъзнах, че ще избухна. Безмълвно скочих във въздуха, разперих криле и полетях с всички сили.

Далеч от очите и ушите на останалите. Пред мен се извисяваше огромна ела и аз кацнах тромаво на един от високите клони, на може би петдесет метра над земята. Сграбчих го здраво, защото не бях преценила добре разстоянието. Увиснах задъхана.

Добре, Макс, мисли. Мисли! Трябва да оправиш нещата! Измисли нещо!

В ума ми нахлу лавина от мисли, чувства, объркване, гняв, болка… Трябваше да се съвзема.

Но не можех.

Току-що бях загубила малката си сестричка.

Малката си дъщеричка.

— Боже! Ейнджъл, Ейнджъл, Ейнджъл!

Развиках се с пълно гърло, стиснах юмруци и започнах да удрям по кората на елата, отново и отново, докато накрая физическата болка не проникна в изтръпналото ми съзнание. Втренчих се в кокалчетата си и видях кръвта, ожулената кожа и треските.

Физическата болка не можеше да се сравнява с тази в сърцето ми.

Моята Ейнджъл, моето мъниче… бяха ми го взели. Беше попаднала в лапите на безмилостни мутанти вълкочовеци, готови да излочат кръвта й. Те щяха да я предадат на отвратителните лабораторни плъхове, които искаха да я нарежат на парчета. Буквално.

Избухнах в плач и се вкопчих в дървото, сякаш беше спасителна лодка от „Титаник“. Разхлипах се толкова силно, че се уплаших да не ми се догади. Постепенно плачът утихна, но продължих да треперя. Избърсах лице в ризата си и я изцапах с кръв.

Останах на дървото, докато дишането ми се успокои и умът ми заработи на нормални обороти. Ръцете обаче ме боляха непоносимо. Да запомня: да престана да удрям неодушевени предмети.

Добре. Време беше да се спусна долу и да бъда силна, да събера останалите и да измислим план Б.

Още нещо — последните думи на Ари горяха в ума ми: Ние сме от добрите.