Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (84)

82

— Може ли да се върнем до парка с метрото? — попита Ръч уморено.

Ставаше късно. Бяхме решили и тази вечер да преспим в Сентръл парк. Беше огромен и тъмен и беше пълен с дървета.

— Само на около осемнайсет пресечки е — казах.

Ейнджъл обаче също едва гледаше — все още не се беше възстановила напълно.

— Да проверим колко ще струва.

На петото стъпало към входа на метрото вече се бях стегнала. Ръч, Ейнджъл и Газопровода бяха твърде уморени, за да се притеснят от тясното пространство, но ние със Зъба и Иги се озъртахме тревожно.

Цената беше два долара на човек, а децата под метър и десет се возеха безплатно. Хвърлих един поглед на Ейнджъл. Въпреки че беше едва на шест, вече беше поне метър и двайсет. Значи дванайсет долара.

Само че на касата нямаше никого. Налагаше се да използваме апарата за билети. По-скоро бихме го използвали, ако дреболия от типа да прескочиш преградата, докато никой не гледа, ни притесняваше.

Влязохме вътре. Изтекоха десет минути, а метрото не идваше. Десет дъ-ъ-ъ-ълги минути, в които едва се сдържах да не се разпищя и да не започна да се катеря по стените. Ако ни бяха проследили и Заличителите дойдеха насам…

Иги обърна глава и се заслуша в нещо откъм тъмния тунел.

— Какво? — попитах.

— Хора — отвърна той. — Там вътре.

— Работници?

— Не мисля.

Взрях се в мрака. Когато се съсредоточих, също дочух гласове. Далеч навътре в тунела забелязах просветването на нещо като огън — поне отражението му зад завоя.

Взех решение на мига — това винаги успокояваше останалите и ги караше да се почувстват в безопасност.

— Хайде — казах и скочих от перона на релсите, които чезнеха в тъмнината.