Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (121)

119

Всички, заедно със Зъба, успяхме да се върнем до Манхатън, без да паднем от небето поради наранявания, изтощение или и двете заедно.

— Железен си, Зъб — казах, когато най-сетне кацнахме в притъмнелия Сентръл парк. Изглеждаше изтощен, отпаднал и блед, но беше прелетял цялото разстояние, без да се оплаква.

— Така е — отвърна той и задържа погледа си върху мен, сякаш за да ми каже, че не е забравил какво направих, имайки предвид Целувката.

Изчервих се до ушите и се притесних чудовищно. Никога нямаше да го преживея.

— Наистина ли си добре, Зъб? — попита Ръч с трогателна загриженост. Беше доста привързана към него.

Той изглеждаше, сякаш е паднал от някоя скала. Подутото му лице беше покрито с огромни лилави синини, по бузите си имаше ужасни резки от ноктите на Ари и се движеше сковано и мъчително.

— Нищо ми няма — каза. — Полетът ми помага да се отпусна.

— Предлагам да намерим място за вечерта, да поспим и после пак да потърсим Института — казах аз. — Длъжни сме, не можем да се откажем. Нали така?

— Абсолютно — каза Ръч. — Да го намерим и да приключим с това. Искам да разбера повече за майка си. И за другото. Искам да науча всичко, независимо дали е хубаво, или лошо.

— Аз също — рече Газопровода. — Искам да открия родителите си, за да им кажа, че са жалки отрепки. Ще им се представя така: „Здравейте, мамо и татко, пълни боклуци сте!“.

Прецених, че е по-безопасно да слезем под земята. На спирката на метрото скочихме от платформата и забързахме по релсите. Маршрутът ни беше познат и след няколко минути стигнахме до просторната подземна зала, осветена от огньове и населена с бездомници и бродяги. Уютен дом, особено за плъховете.

— Леле, какъв разкош — каза Зъба и потри ръце.

Преди да се качим на бетонната козирка, му се намръщих, но вътрешно се радвах, че има сили да бъде саркастичен.

Физическото и емоционално изтощение ме връхлетяха изневиделица, затова протегнах левия си юмрук за ритуала ни преди лягане. Изпълнихме го и Ейнджъл се сгуши до мен. Уверих се, че останалите — особено Зъба — са добре, след което легнах и оставих отчаянието да ме завие като одеяло.

Бях посред поредната причинена от съня мозъчна експлозия, когато усетих, че се будя. Но не отворих очи. Без да анализирам импулса си, протегнах ръка и сграбчих някого за китката.

С ловки инстинктивни движения извих ръката на нападателя зад гърба му, а сетивата ми се пробудиха.

— По-полека, мамка му! — прошепна собственикът на ръката ядосано.

Блъснах я нагоре, за да покажа, че съм готова да я извадя от рамото. Определено бих го направила.

Зъба се изправи тромаво до мен. Очите му грееха ясно, но се движеше с усилие.

— Пак се бъзикаш с компютъра ми — оплака се хакерът.

Отпуснах хватката си, а той се обърна към Зъба:

— Боже, на теб пък какво ти се е случило?

— Порязах се, докато се бръснех — каза Зъба.

Хакерът вдигна вежди и разтри контузеното си рамо.

— Защо се върнахте тук? — попита с яд. — Съвсем ще ми съсипете харддиска.

— Дай да видя — обадих се и той намусено отвори лаптопа си.

На екрана се лееше съдържанието на главата ми — образи, думи, снимки, карти, математически уравнения.

Хакерът се смръщи, но изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.

— Странно — рече той. — Не виждам да носите компютър с вас.

— Не — отговори Зъба. — Нямаме дори мобилни телефони.

— А PalmPilot^[1]? — продължи хакерът.

— Не — отвърнах. — В момента вещите ни са доста оскъдни.

Например един пакет носни кърпички щеше сериозно да ни приближи към разкоша.

— А чип с памет? — настоя той.

Замръзнах. Почти против волята си плъзнах поглед към Зъба.

— Какъв чип с памет? — попитах, като се опитах да звуча небрежно.

— Без значение — отговори хакерът. — Какъвто и да било чип с данни, който може да влияе на харддиска ми.

— Ако имаме чип — започнах предпазливо, — ти би ли могъл да проникнеш в него?

— Стига да знам какво представлява — каза той. — Може би. Какво имате?

— Малко, квадратно нещо — казах, без да го поглеждам.

— Толкова голямо?

Вдигна пръсти на около осем сантиметра един от друг.

— По-малко.

Приближи ги на сантиметър един от друг.

— Имате толкова малък чип с памет?

Кимнах.

— Дайте да го видя. Къде е?

Поех дълбоко въздух.

— В мен. Имплантиран е. Видях го на една рентгенова снимка.

Той ме изгледа ужасено, изключи компютъра и затвори екрана.

— Носиш толкова малък чип в тялото си! — повтори.

Кимнах. Явно по някаква причина това беше по-зле и от диагноза за шарка.

Той отстъпи няколко крачки.

— Подобен чип не води до нищо добро — обясни бавно, сякаш бяхме малоумни. — Може да принадлежи на Агенцията за национална сигурност. Не искам да се забърквам с тях. Слушайте, стойте настрана! Току-виж погнат и мен. — Той отстъпи в мрака, вдигнал ръце пред себе си, сякаш за да попречи на злото. — Мразя ги! Мразя ги!

И изчезна в лабиринта на тунелите.

— До скоро — прошепнах аз. — Не ми се ще да съм на твое място.

Зъба ме изгледа с раздразнение.

— Където и да те заведа, все проблеми.

Щеше да е хубаво да не беше толкова пострадал — за да мога да му ударя един.