Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (34)

32

— Хайде, хайде — рече Газопровода задъхано. Беше стиснал клона на бора толкова силно, че вече почти не усещаше пръстите си.

— Какво става? — попита Иги нетърпеливо. — Опиши ми всичко.

Беше рано сутринта. Двамата бяха кацнали близо до върха, на старо борово дърво, надвиснало над един от изоставените горски пътища. Огледът наоколо показа, че Газопровода беше прав — поне двама Заличители, а може би и повече, бяха направили лагер недалеч от мястото, където беше кацнал хеликоптерът. Явно издирваха и останалите от ятото. Нямаше значение дали бяха намислили да ги убият, или просто да ги заловят — пленът беше немислим.

И до ден-днешен Газопровода имаше кошмари, в които се озоваваше обратно в Училището. Сънуваше как Белите престилки му вземат кръв и го инжектират с различни вещества, за да проследят реакцията му, как го карат да тича, да скача и да пие радиоактивна боя, за да могат да проучат кръвообращението му. Дни, безкрайни седмици и години, изпълнени с несекващо чувство на гадене, болка, повръщане, изтощение, живот зад решетките. Газопровода по-скоро би умрял, отколкото да се върне там. Ейнджъл също би предпочела да умре, знаеше го, но просто не й бяха оставили избор.

— Хамърът идва — каза Газопровода тихо.

— На точния път ли е?

— Аха. И карат доста бързо. — На лицето му се изписа тънка, притеснена усмивка.

— Не спазват правилата за безопасно шофиране. Тц-тц-тц, голям срам.

— Така, приближават — прошепна Газопровода. — Още четиристотин метра.

— Виждаш ли платнището?

— Не.

Газопровода напрегнато следеше изкаляния хамър по черния горски път.

— Всеки момент — прошепна на Иги, който направо се тресеше от вълнение.

— Надявам се да са си сложили предпазните колани. Всъщност не, не се надявам.

И после се започна.

Беше като сцена от филм. В един миг ръбестото черно возило се носеше по пътя, в следващия зави рязко наляво с оглушителен вой на спирачките, завъртя се няколко пъти тромаво и тежко по пътя, след което изведнъж подскочи към дърветата. Удари се странично в тях, вдигна се във въздуха, прелетя около пет метра с покрива надолу и се стовари на земята със стържещ трясък.

— Уха — каза Газопровода спокойно. — Това беше невероятно.

— Имаш две секунди да ми опишеш картината — обади се Иги раздразнено.

— Щом стъпиха на олиото, се завъртяха, удариха се в дърветата и се преобърнаха — заобяснява Газопровода. — Сега колата е по капак, прилича на голям и грозен мъртъв бръмбар.

— Да! — Иги размаха юмрук във въздуха и разклати клона. — Признаци на живот?

— Ами… а, да. Да, единият току-що изби предния прозорец. Изпълзяха. Изглеждат направо бесни. Могат да ходят, значи не са пострадали много.

От една страна, на Газопровода ужасно му се искаше да бяха приключили със Заличителите, за да не му се налага да мисли повече за тях. От друга, не беше сигурен как би се почувствал, ако бяха загинали.

След което си спомни, че бяха отвлекли Ейнджъл. Реши, че вероятно нямаше да има нищо против да им се случи някой застрашаващ живота инцидент.

— Да му се не види — Иги звучеше разочарован. — Има ли смисъл да пуснем Биг бой по тях сега?

Газопровода поклати глава, усети се, че Иги не може да го види, и каза:

— Съмнявам се. Говорят по радиостанциите. Скриха се във вътрешността на гората. Струва ми се, че с бомбата може да причиним сериозен горски пожар.

— Хм — смръщи се Иги. — Ясно. Трябва да се прегрупираме и да помислим за Фаза две. Да се отбием до стария заслон за малко?

— Става — отвърна Газопровода. — Хайде. Направихме достатъчно добрини за един ден.