Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (69)

67

Синьо, наситеносиньо небе над облаците. На тази височина беше по-студено, но слънцето грееше по-силно. Въздухът беше рядък и лек като шампанско. Трябва да опитате някой път.

Бях щастлива. Шестимата бяхме без дом, без цел, преследвани… И може би щеше да е така цял живот — независимо колко щеше да продължи той. Но…

Вчера се бяхме измъкнали от адските псета в Училището, нали? И се насладихме на гледката как нашите приятели мишеловите кълват и разкъсват Белите престилки и Заличителите.

Ейнджъл отново беше с нас.

Погледнах я — все още не се беше съвзела. Нуждаеше се от време, за да се възстанови от всичко, което й бяха сторили. Само при мисълта за това гневът ме стягаше в желязна хватка, докато направо не можех да си поема дъх. Ейнджъл усети погледа ми, обърна се и ми се усмихна. Половината й лице беше със зелено-жълтеникав оттенък — синината заздравяваше.

— Боже! — каза Ръч и ускори, за да се изравни с мен. — Просто е толкова, толкова… разбираш ме, нали?

Спусна се надолу ловко, после отново се издигна и застана до мен.

— Да, разбирам — отвърнах й с усмивка.

— Искам да кажа… Вятърът, височината, никой не ни преследва, всички сме заедно, за закуска отидохме в „Айхоп“^[1]… — Тя ме погледна със светнал безгрижен поглед: — Виж ни къде сме, толкова е хубаво, а децата долу под нас трябва да ходят на училище или да чистят стаите си. Много мразех да чистя стаята си.

Във времената, когато все още имахме стаи. Въздъхнах. Не мисли за това.

В следващия миг се задавих. Струва ми се, че успях да издам някакъв звук, след което зад клепачите ми изригна ослепителна, зашеметяваща болка.

— Макс? — изпищя Ръч.

Не можех да мисля, да говоря, да се движа. Крилете ми се отпуснаха като хартия и полетях надолу като камък.

Това беше чудовищно тревожно.

Пак.