Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (19)

17

— Уф-ф-ф…

Това легло беше ужасно! Какво му имаше?

С досада намачках възглавницата, за да ми е по-удобно, но се разкихах неудържимо, тъй като в носа ми нахлу облак прах.

— А-а-апчиху-у-у! — Стиснах нос от страх, че част от мозъка ми ще изхвърчи през него, но при рязкото движение загубих равновесие и неочаквано се стоварих на пода. Тряс!

— Ох! По дяволите…

Опитах се да се изправя. Ръцете ми напипаха някаква груба тапицерия и ръб на маса. Е, сега се обърках. Насилих се да отворя подути очи и се огледах.

— Ама какво…?

Къде се намирах?

Зяпнах в паника. Бях в някакво… бунгало. В бунгало! О-о-о! Бунгалото. Да, да.

Цареше пълен мрак — още не се беше съмнало.

Скочих на крака и огледах помещението, но не забелязах нищо притеснително. Освен — очевидно — факта, че тримата със Зъба и Ръч бяхме пропилели безценни часове и сън!

О, Боже! Втурнах се към Ръч, която се беше изтегнала в едно кресло.

— Ръч! Ръч! Ставай! По дяволите…

Обърнах се към Зъба. Беше провесил крака от дивана. Кихна и поклати глава.

— Колко е часът? — попита спокойно.

— Почти сутринта! — казах изключително разстроена. — На следващия ден!

Той стана и се изправи пред кухненските шкафове. Беше изнамерил някаква стара мърлява раница в килера и се зае методично да я пълни с консерви риба тон, неотворени пакети бисквити, пликчета с ядки.

— К’во ста’а? — попита Ръч и премига сънено.

— Заспали сме! — обясних аз, сграбчих я за ръцете и я вдигнах от креслото. — Хайде! Трябва да тръгваме!

Застанах на четири крака и измъкнах обувките си изпод дивана. Целите бяха в прах.

— Зъб, как ще носиш всичко това? — попитах. — Ще те забави. Консервите са доста тежки.

Зъба повдигна рамене и метна раницата на гръб. Беше много твърдоглав. Премина безшумно през стаята и се изхлузи през прозореца като сянка.

Сложих обувките на краката на Ръч и взех да мачкам раменете й, за да я разсъня. Разсънваше се мно-о-ого бавно. По принцип това беше добре, защото словесният водопад започваше с известно забавяне, но сега трябваше да тръгнем веднага, веднага, веднага!

Направо я изхвърлих навън през прозореца, излязох след нея и върнах мрежата на място — доколкото можах. След кратък спринт по селския път се понесохме във въздуха с тежки махове на крилете.

Извинявай, Ейнджъл. Съжалявам, съжалявам, мое мъниче.