Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (14)

12

— Ясен ли е план Б? — попитах високо, за да надвикам воя на вятъра.

Летяхме срещу слънцето, на юг-югозапад. Напуснахме пределите на планините Сангре де Кристо^[1] и се понесохме в небето с постоянна скорост от сто и четиридесет километра в час. При подходящо въздушно течение можехме да я увеличим с още тридесетина. Чудото на полета.

Зъба кимна.

За Бога, няма ли да престане да се държи като силния, мълчалив истински мъж?

— Аха — каза Ръч. — Ако случайно се разделим, макар че не виждам как може да стане, освен ако някой от тримата не попадне в облак или нещо подобно… мислиш ли, че е възможно? Никога не съм попадала в облак. Обзалагам се, че е странно. Дали вътре изобщо има някаква видимост… — Хвърлих й леден поглед. Тя замълча, а после довърши набързо: — Ще се срещнем в северния край на язовира Мийд.

Кимнах:

— И къде е Училището?

— В Долината на смъртта, на тринайсет километра северно от областта Бедуотър^[2]. — Ръч отвори уста да добави още нещо, но аз вдигнах вежди многозначително. Обичам я. Ръч е страхотно хлапе, но устата й мели непрекъснато и дори майка Тереза би поискала да я цапне с нещо тежко.

— Точно така — отбелязах. — Браво.

Чухте къде се намира Училището, нали? Надали има по-подходящо място. Долината на смъртта, до Бедуотър. Имах чувството, че когато наближим, щяхме да се натъкнем на път, постлан с добри намерения^[3], а след това щеше да се наложи да прекосим реката Стикс^[4], за да влезем вътре. Не бих се учудила.

Вятърът беше разплел плитката ми и пред лицето ми досадно се премятаха дълги кичури коса. Да запомня: да се подстрижа късо.

Когато тръгвахме, Газопровода и Иги не бяха особено доволни, но се надявах, че съм взела правилното решение. Това беше проблемът с водачеството — никой не ме бе инструктирал как се прави. Но с оглед на това какво очакваше Ейнджъл, недоволството им беше последният ми проблем.

Погледнах към Зъба. Имаше ведро изражение, почти… — е, не точно щастливо, Зъба никога не е щастлив, — но много спокойно. Приближих се до него и казах:

— Хубавото е, че да летиш е наистина страхотно.

Той ми се усмихна бегло с разбиране. Тъмните му криле махаха мощно, оцветени в леко пурпурните оттенъци на слънчевите лъчи. Вятърът свиреше в ушите ни, виждахме на километри около себе си. Чувствах се като че ли съм Господ.

О, да.

— Лошото е, че сме осакатени мутанти, които никога няма да водят нормален живот.

Зъба вдигна рамене.

— Всичко си има и хубави, и лоши страни.

Бях твърде разстроена, за да се засмея, но все пак се усмихнах сухо и погледнах към Ръч. Беше с три години по-малка от нас, но се държеше. По-висока от обичайното за годините си, а също така и доста слаба — благодарение на здравите си, но леки птичи кости, тя вероятно тежеше не повече от тридесет килограма.

Сто и четиридесет километра в час не беше достатъчно. „Учените“ в Училището можеха да сторят доста злини за седем часа. Въпреки това ми беше ясно, че преди да стигнем, ще се наложи да направим почивка. За да се изправим срещу Училището, трябваше да сме добре отпочинали, а не изтощени.

Погледнах часовника си — летяхме от два часа. Вече бях огладняла и чувствах леко изтощение. Летенето изразходваше изключително много енергия и след дълъг полет имах чувството, че мога да изям цял вол, дори и без нож и вилица. Вярно, трябваше да стигнем възможно най-бързо до Ейнджъл, но не биваше да пренебрегваме жизненоважна необходимост като храната.

— Макс? — Големите очи на Ръч бяха с цвят на светлокафява охра — същият оттенък като крилете й.

Започва се.

— Точно преди да тръгнем, прегледах старите книжа на Джеб, нали се сещаш? В някои от тях пишеше за нас. Или поне за мен. На един от листовете прочетох името си… Истинското си име, Моник, последвано от още някакви имена, а накрая — Типиско, Аризона. Типиско е точно на границата между Аризона и Калифорния — проверих на картата. Стори ми се съвсем малко градче. Все едно. Мислех си, че никой от нас не познава истинските си родители, а винаги сме се чудили… Или поне аз, аз съм се чудила, макар че предполагам, че и с останалите е така, дали са ме изоставили доброволно, или…

— Ръч, разбирам чувствата ти, но е възможно тези имена да нямат нищо общо с теб. Нямаме представа дали не сме създадени в епруветка, или нещо подобно. Да се съсредоточим върху спасяването на Ейнджъл.

Никакъв отговор.

— Ръч?

— Да, добре. Просто си мислех.

Осъзнах, че тази тема ще се появи отново и ще ми излезе през носа.