Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (89)

87

Момчето моментално затрака команди по клавиатурата, като си мърмореше: „Ще проследя това…“

Двамата със Зъба се бяхме втренчили в него. След няколко минути обаче малкият гений спря и ядосано перна компютъра си. Присвитите му очи огледаха всяка подробност: засъхналата кръв по брадичката ми, останалите хлапета около нас.

— Не знам как го правите — рече той с примирено раздразнение в гласа. — Къде ви е машината?

— Нямаме никаква машина — отвърна Зъба. — Страшничко, а?

— Бягате ли от нещо? Неприятности ли си имате?

Джеб ни беше набил в главите, че не трябва да се доверяваме на никого (както бяхме разбрали — включително и на него самия). Малкият гений започваше доста да ме притеснява.

— И защо ти хрумна това? — попита Зъба спокойно.

Момчето завъртя очи.

— Да видим. Може би защото сте група деца, които спят в тунел на метрото. Някак е логично, не мислиш ли?

Добре де, прав беше.

— Ами ти? — попитах го. — И ти си дете, което спи в тунел на метрото. Не трябва ли да ходиш на училище?

Момчето се изсмя.

— Изключиха ме от МИТ.

МИТ^[1] беше университет за умници — бях го чувала. Това момче не беше достатъчно пораснало за там.

— А-ха-а — опитах се да прозвуча невероятно отегчена.

— Не, сериозно — продължи той с доста овчедушен гласец. — Приеха ме по-рано. За магистър по компютърни технологии. Но се опънах и ми показаха вратата.

— В какъв смисъл се „опъна“? — попита Зъба.

— Отказах да си пия торазина — повдигна рамене той. — Казаха: „Няма торазин, няма университет“.

Бях прекарала достатъчно време в компанията на смахнати учени, за да науча това-онова. Например, че торазинът беше лекарство за шизофрения.

— Значи торазинът не ти хареса? — подметнах.

— Не. — Лицето му се вкамени. — Нито халдолът, мелерилът или зипрексата. Отвратителни са. Хората искат да си трая, да върша каквото ми кажат и да не правя проблеми.

Странно — малко ми напомняше на нас самите. Беше избрал трудния и мизерен живот пред живота под нечии грижи, в който се чувстваш като затворник.

Само че ние не бяхме шизофреници, разбира се. Но като се замисля, аз чувах нечий глас в главата си. По-добре беше да не прибързвам със заключенията.

— И за какво ти е този компютър? — попита Зъба.

Момчето отново вдигна рамене.

— С него си изкарвам хляба. Мога да проникна навсякъде. Понякога хората ми плащат. Работя, когато ми потрябват пари. — Изведнъж затвори уста. — Защо? Кой се интересува?

— Спокойно, братле — повдигна вежди Зъба. — Просто си говорим.

Момчето обаче вече отстъпваше с гневно изражение.

— Кой ви изпраща? — попита по-високо. — Кои сте вие? Оставете ме на мира! Не се приближавайте!

Зъба вдигна ръце в опит да го успокои, но момчето вече се беше обърнало и бягаше. След петнайсетина секунди стъпките му заглъхнаха в мрака.

— Винаги е хубаво да срещнем някой по-луд от самите нас — подметнах аз. — След това се чувстваме що-годе нормални.

— Ние? — рече Зъба.

— Какво става? — попита Иги сънено и се изправи.

С въздишка започнах да разказвам на Иги за момчето с компютъра. Гласа в главата ми, образите, които пробягваха през съзнанието ми по време на пристъпите. Постарах се да прозвуча безгрижно, за да не усети, че всъщност здравата съм се уплашила.

— Може би полудявам — рекох спокойно. — Но това е пътят към славата — като Жана Д’Арк.

— И си проникнала в неговия компютър? — каза Иги подозрително.

— Не виждам как — отвърнах, — но предвид, че нямам никакво понятие в кого или в какво би могла да се крие причината, явно не мога да го изключа като вариант.

— Хм-м. Мислите ли, че има връзка с Училището или с Института? — попита Зъба.

— Или е това, или е по рождение — отвърнах саркастично. — И въпреки нищожния шанс да не е по рождение, хайде наистина, наистина да се постараем да намерим Института утре. Сега поне знаем името му.

Институт за висш живот.

Лесно се помни, а?