Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (108)

106

— Към дърветата — казах на Зъба, той кимна и описа голям кръг, за да се насочи на север.

Денят беше мъглив, но не бяхме достатъчно високо, че да ни загубят от поглед. Надявах се никой да не гледа нагоре. Как ли не.

Кацнахме задъхани в един висок явор.

— Добре се получи — каза Зъба и изтръска няколко стъкълца от раменете си.

— Аз съм виновен — рече Газопровода. Лицето му беше омазано с шоколад. — Аз поисках да идем там.

— Вината беше тяхна, Гази — отвърнах аз. — Обзалагам се, че това не бяха истински полицаи. На километри около тях се носеше одеколон „Училище“.

— Дори не се замисли, преди да нахлупиш зехтина на главата на келнера, а? — обади се Зъба.

Погледнах го с досада.

— Аз още съм… — започна Ръч, но замлъкна посред изречението.

Предполагам, щеше да каже „гладна“, но се усети, че моментът не е подходящ.

И все пак наистина бяхме гладни. Трябваше да хапнем нещо. Щом адреналинът ми спаднеше, щях да потърся магазин или нещо подобно.

— Хората ни снимаха — обади се Иги.

— Да — потвърдих обезсърчено. — За неочаквана издънка това печели сериозни точки.

— И става все по-зле — каза един мазен глас.

Подскочих около тридесет сантиметра във въздуха, стиснах клона под себе си и погледнах надолу.

Дървото беше обкръжено от Заличители.

Неволно хвърлих озадачен поглед към Иги — обикновено той беше алармената ни система. Ако не ги беше чул, значи се бяха появили от нищото.

Един от тях пристъпи напред. Затаих дъх. Беше Ари.

— От теб отърваване няма — казах.

— Взе ми думите от устата — отвърна той с животинска усмивка.

— Помня те, когато беше тригодишен — продължих разговорливо. — Беше толкова сладичък, преди да станеш такъв ужасен вълчи тулуп.

— Не съм усетил, че съм обект на внимание — каза той и с изненада долових горчивина в гласа му. — И аз бях затворен на онова място, но вие ме отбягвахте.

Зяпнах.

— Та ти беше нормален — обявих. — И беше син на Джеб.

— Да, син на Джеб — изръмжа той. — На моменти се чудех знае ли изобщо жив ли съм, или не. Какво, мислите, направиха с мен, докато вие си играехте на семейство с моя баща? Нали не мислите, че просто ме изпратиха по живо, по здраво?

— Така… Този възел го развързахме — обади се Зъба под мустак.

— Ари, бях на десет години — казах му бавно. — Заради тези минали истории ли ни преследваш сега? И искаш да ни убиеш?

— Разбира се, че не. — Ари се изплю на земята. — Преследвам ви, защото това ми е работата. А миналите истории просто я правят приятна — озъби се той.

Показах му среден пръст. (Представяте ли си? Среден пръст. Аз на него… Така де, няма значение.)

Вече беше започнал да се преобразява и когато се ухили, муцуната му сякаш се разцепи на две като на куче. Извади нещо зад гърба си, с кафява козина и две бели…

— Селесте! — проплака Ейнджъл и тръгна надолу.

— Ейнджъл, не! — извиках аз, последвана от вика на Зъба:

— Не мърдай!

Мъничето ми обаче скочи и се приземи на един-два метра от Ари. Останалите Заличители тръгнаха напред, но той вдигна ръка и ги спря. Те застинаха напрегнато по местата си, впили студени вълчи очи в Ейнджъл. Ари размаха Селесте закачливо, а тя пристъпи напред.

Спуснах се на земята. Адреналинът във вените ми скочи.

Отрядът Заличители отново се размърда, но Ари отново ги спря.

— Докоснеш ли я, мъртъв си — заплаших го аз и свих юмруци.

Той се подсмихна и разтърси тъмните си къдрици на отслабващите лъчи на следобедното слънце. После отново размаха Селесте, а до мен Ейнджъл потръпна.

— Дай си ми мечето — каза тя с нисък напрегнат глас.

Ари се засмя.

Ейнджъл пристъпи напред, а аз я хванах за яката.

— Дай-ми-ме-че-то.

Гласът й прозвуча странно, различно. Беше впила поглед в очите му. Усмивката му повехна и на лицето му се изписа объркване. Спомних си как Ейнджъл беше накарала жената в магазина да й купи Селесте.

— Ти си… — започна Ари, след което се задави, закашля се и се хвана за гърлото. — Ти си…

— Пусни мечето веднага. — Гласът на Ейнджъл беше твърд като бетон.

Сякаш против волята си той разтвори острите нокти на силната си ръка и Селесте падна на земята.

Почти неуловима за погледа ми, Ейнджъл сграбчи мечето и скочи обратно на дървото.

Премигнах и се зачудих дали и аз изглеждам толкова изненадана, колкото Ари.

След няколко секунди, през които се опомниха, че Ейнджъл е изчезнала, останалите Заличители се раздвижиха. Ръката на Ари се изстреля напред и един от тях се удари в нея.

— Имате заповеди! — излая той на отряда. — Никога не ги нарушавайте!

Обърна се и ме изгледа замислено.

— Не може да ги нарушавате — каза по-спокойно. Говореше на мен. — Дори и да звучат глупаво. Дори и да ви идва просто да разкъсате ятото на парчета.

Един от Заличителите изръмжа с хищно настървение и аз едва се сдържах да не се разтреперя.

Ари се наведе към мен, сякаш за да ме подуши, както душеше плячка.

— Часът ти наближава, пиленце — прошепна той. — И тогава ще се заема лично с теб.

— Още е рано да точиш зъби, помиярче.

Той отвори уста, за да ми отвърне, но после наклони глава и запуши ухо с пръст, сякаш за да чуе какво му говори някой.

— Директорът ни вика — излая на отряда. — Веднага!

След още един изпитателен поглед към мен, се обърна и тръгна след останалите Заличители. Стопиха се като дим в сумрачните сенки.