Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (95)

93

Бях на път да откача сериозно. Накъдето и да се обърнех, ме дебнеше нещо от отвъдното. Ако не беше глас в главата ми, щеше да е телевизорът на някоя витрина. Или невръстен хакер в тунела на метрото, на чийто компютърен екран се мъдри съдържанието на мозъка ми. Или шофьор на автобус, който знае къде е забавлението. Или Заличители. Как беше онзи израз — параноик ли си, ако някой те преследва наистина?

— Обградени сме — изсумтях, вперила поглед в носовете на кубинките, докато крачехме по улицата.

Усетих, че Зъба се завъртя на 360 градуса и застана пред мен.

— Губим време — казах накрая ядосано. — Трябва да намерим Института. Да научим миналото и бъдещето си. А не да влизаме по магазини за играчки. Трябва да подходим сериозно към това.

Всичко с времето си, Макс.

Зъба понечи да ми отговори, но аз вдигнах пръст — един момент.

Трябва да се научиш да си почиваш. Почивката подпомага ученето и общуването. Изследванията го доказват. А ти не си почиваш.

— Много ясно, че не си почивам! — изсъсках тихо. — Трябва да намерим Института! Парите ни свършват! И непрекъснато сме в опасност!

Останалите бяха спрели и ме оглеждаха разтревожено. Зъба вероятно обмисляше дали да не ме пратят в лудницата.

Съвсем се бях побъркала, нали? Нещо беше повредило мозъка ми — бях получила удар или кой знае какво и сега чувах гласове. По което се отличавах от останалите в ятото. Твърде много. Чувствах се самотна.

Един глас, Макс. Не гласове. Успокой се.

— Какво има, Макс? — попита Газопровода.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея.

— Имам чувството, че всеки момент ще избухна — казах искрено. — Преди три дни Ейнджъл сподели чутото — че можем да намерим повече информация за нас на място на име Института в Ню Йорк. Повече информация. Може би онова, което винаги сме искали да научим.

— Тоест да разберем нещо за родителите си? — рече Иги.

— Да — отговорих. — Но откакто дойдохме, се случват само странни неща и не съм сигурна…

Без предупреждение косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Здравейте, деца!

Двама Заличители изскочиха от входа на една сграда точно пред нас.

Ейнджъл изпищя, а аз инстинктивно я сграбчих за ръката и я дръпнах рязко назад. След миг се бяхме обърнали и препускахме по тротоара с всички сили. Зъба и Иги бяха зад нас, Ръч и Газопровода — от двете ни страни. Тротоарите бяха пълни с хора и беше като бягане с препятствия.

— Пресичаме! — извиках и изскочих на улицата.

Съпътствани от гневните клаксони на шофьорите Шестимата се шмугнахме между две движещи се таксита. Зад нас чух силно туп! и учуден сподавен вик.

— Куриер на колело отнесе единия Заличител! — извика Зъба.

Можете ли да се изкискате, докато препускате с всички сили, за да спасите живота си и се опитвате да опазите шестгодишно дете? Аз мога.

Две секунди по-късно обаче една силна ръка с остри нокти ме хвана за косата, дръпна ме назад и загубих опора. Изтръгнаха ръката на Ейнджъл от моята, а тя изпищя, уплашена до смърт. Мислите, че разбирате какво значи това? Уплашена до смърт? Повярвайте, лъжете се.