Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (123)

121

— Насам — казах и тръгнах през мрачния тунел.

Сякаш на ретините ми се беше запечатала подробна карта, която се наслагваше върху реалността и ми позволяваше да следя нужния маршрут. Ако тази карта беше постоянна, би ме побъркала, но за момента се оказваше адски полезна.

Вероятно трябва да спомена още нещо — в момента бях страшно изплашена, по-изплашена от когато и да било, без дори да разбирам защо. Може би не исках да науча истината. Освен това главата ми пулсираше, което влошаваше положението. Дали не наближаваше краят на моя срок на годност? Щях ли да умра? Дали просто щях да се строполя и да изчезна от света и от живота на приятелите си?

— Гласът ли ти каза всичко това, Макс? — побутна ме Ръч.

— Донякъде — отвърнах.

— Просто страхотно — измърмори Иги.

Реших да не му обръщам внимание.

С всяка крачка се приближавахме все повече до Института — усещах го. Най-сетне щяхме да получим отговор на въпросите си, а вероятно ни очакваше и най-тежката битка в живота ни. Търсенето на истината обаче беше неизбежно. Кои бяхме ние? Защо ни бяха отмъкнали от родителите ни? Кой ни беше присадил птича ДНК? Защо? Умът ми отбягваше въпроса за родителите. Искрено се съмнявах, че ще понеса истината. Но цялото ми същество изгаряше от желание да научи останалите отговори. Исках имена. Исках да разбера кой носи отговорността. И да науча адреса му.

— Добре, след малко тунелът се разделя — казах. — Трябва да тръгнем по този без релси.

Ейнджъл доверчиво ме беше хванала с малката си ръчичка. Все още сънен, Газопровода от време на време се препъваше. Иги беше пъхнал пръст в една гайка на панталона на Зъба.

Търсехме ръждясала решетка в пода. В съня ми се намираше на пресечката между два тунела, така че трябваше да е тук. Но не я виждах. Спрях. Останалите спряха зад мен.

— Трябва да е тук — казах тихо и се взрях в тъмнината.

Не мисли как трябва да бъде, Макс. Мисли какво е.

Стиснах зъби. Не може ли да ми говориш просто и ясно? — помислих. Защо всичко се представяше с гатанки от типа на „Какъв е звукът от пляскането с една ръка“ и други такива?

Е, добре тогава. Какво беше тук? Затворих очи, за да мога просто да усетя къде съм, като съзнателно оставих сетивата ми да ме залеят. Ама че енергийна натура се оказах.

Поех напред със затворени очи, с надеждата сетивата ми да ми посочат накъде трябва да тръгнем. Инстинктът ми подсказа да спра. Спрях. Погледнах надолу.

В краката ми се виждаха неясните очертания на голяма ръждясала решетка.

Брей, колко си специална, казах си наум.

— Ето тук е — викнах останалите.

Решетката се отвори лесно — щом тримата със Зъба и Иги я дръпнахме, болтовете й се разпаднаха на ръждива прах, тя се откачи и я оставихме встрани. Отдолу имаше вертикален отвор с метални ръкохватки във формата на „П“ от едната страна. Прехвърлих се през ръба и заслизах към канализацията на Ню Йорк.

Каква съдба само.

Трябваше да попитам Гласа нещо. Просто трябваше.

Ще умра ли? Натам ли води всичко?

Настъпи мълчание — дълго, мъчително, ужасно.

След това Гласът благоволи да отговори.

Да, Макс, ще умреш. Всеки умира.

Благодаря ти, Конфуций.