Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (4)

2

Изправих се рязко в леглото, задъхана и с ръка на сърцето.

Не се сдържах и проверих нощницата си. Нямаше червена точица, нито дупки от куршуми. Отпуснах се тежко назад, омекнала от облекчение.

Леле, как мразех този сън. Винаги се повтаряше едно и също: бягам от Училището, по петите ми тичат Заличители и кучета, аз падам от скалата и изведнъж — пуф! — криле, полет, спасение. И всеки път се събуждам с чувството, че съм се разминала на косъм със смъртта.

Да запомня: да поговоря с подсъзнанието си за по-хубави сънища.

Въпреки че беше хладно, си наложих да стана от топлото легло. Сложих чисти дрехи — за мое учудване Ръч беше прибрала прането.

Останалите още спяха — разполагах с няколко минути тишина и спокойствие, за да се подготвя за деня.

На път към кухнята надзърнах през прозорците в коридора. Тази гледка ми беше любима — утринното слънце над билото на планината, ясното небе, плътните сенки, фактът, че наоколо няма и помен от други хора.

Намирахме се високо в планината, в безопасност, сами — аз и моето семейство.

Къщата ни имаше формата на полегнало Е. Трите чертички стърчаха на носещи греди над стръмен каньон и когато гледах през прозорците, ми се струваше, че се носим във въздуха. По скалата за „якост“ от едно до десет тази къща беше поне петнайсет.

Място, на което със семейството ми можехме да бъдем себе си. Да се чувстваме свободни. Имам предвид буквално, тоест не затворени в клетки.

Но това е дълга история. Подробностите — по-късно.

И, разбира се, най-хубавото — никакви възрастни. След като се нанесохме тук, Джеб Бачълдър се грижеше за нас като истински татко. Той ни спаси. Никой от нас нямаше родители, но Джеб беше приел ролята блестящо.

Преди две години изчезна. И аз, и всички останали бяхме сигурни, че е мъртъв, но не обсъдихме това. Вече щяхме да се оправяме сами.

Точно така — никой не ни нарежда как да се държим, какво да ядем, кога да си лягаме. Така де, освен мен. Аз съм най-голямата, затова задачата да следя всичко да бъде наред се пада на мен. Трудна и неблагодарна работа, но все някой трябва да я свърши.

Не ходим на училище, така че се благодарим на Бога за интернет — в противен случай нямаше да знаем нищичко. Така не ни се пречкат нито учители, нито лекари, нито социални работници. Простата истина е, че ако никой не знае за нас, ще останем живи.

Тършувах за нещо за ядене в кухнята, когато някой сънено затътри крака зад мен.

— Добр’утро, Макс.