Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (40)

38

Ръч не разбираше какво Зъба очакваше да види — Макс, устремена към тях? Макс, кацнала на земята и размахала ръце, за да привлече вниманието им? Сгърченото тяло на Макс… пропъди тази мисъл на мига. Просто щеше да ги чака. Зъба беше по-голям и беше много умен — Макс му вярваше, Ръч също.

Колко беше изостанала тя? Не си спомняше. Двамата със Зъба летяха във все по-широки кръгове от часове. Откъде бяха сигурни, че Макс не ги е подминала и вече не ги чака край язовира Мийд?

— Зъб? Помниш ли къде се разделихме с Макс?

— Да.

— Натам ли отиваме?

Пауза.

— Само ако се налага.

— Защо не? Макс може да е пострадала и да се нуждае от помощ. Може би е редно първо да спасим нея, а после да идем за Ейнджъл.

Трудно беше да раздели двете мисии. Първо Ейнджъл, сега Макс, после отново Ейнджъл.

Зъба зави наляво с маневрата, която бяха видели у мишеловите. Ръч го последва. Земята под тях беше изпепелена, като само тук-таме се виждаха пътчета, кактуси и храсталаци.

— Съмнявам се Макс да закъса сама — изрече той бавно. — Надали ще се удари в някое дърво или в земята. Ако се е забавила поради някаква травма, значи някой друг я е наранил. Което значи, че този човек знае за нея. И не трябва да позволяваме да научи и за нас. Което би се случило, ако се насочим към мястото, където е Макс.

Ръч зяпна.

— А ако се бави, защото има работа, и да идем при нея, няма да ускорим нещата. Ще се върне, когато е готова с всичко. Затова в момента правим общ оглед. Но няма да се връщаме по целия път назад.

Гласът на Макс прокънтя в главата на Ръч: Мисли, преди да говориш. Затова тя стисна зъби и се замисли. Не можеше да си представи как така Зъба не иска да намери Макс, дори и издирването й да ги наранеше. Можеха да се наранят или да бъдат пленени, докато се опитваха да спасят Ейнджъл, нали? По какво се различаваше случаят с Макс? Тя беше по-важна от Ейнджъл, помисли си Ръч гузно. Тя се грижеше за тях, осигуряваше живота на всички им.

Погледна Зъба крадешком. Той беше добър, въпреки че не беше сърдечен и обичлив. Беше силен, красив и оправен. Но щеше ли да се справи с грижите за останалите, ако Макс изчезнеше? Или щеше да си тръгне и да заживее някъде сам, вместо да се занимава с тях? Нямаше никаква представа какво си мисли той в момента.

Неусетно очите на Ръч се напълниха със сълзи, в гърлото й заседна буца, а носът й се задръсти. Господи! Не можеше да понесе загубата на Макс. Замига, за да вижда по-добре, и се опита да мисли за нещо друго. Видя един бял камион на пътя под себе си и се застави да си представи какво кара и откъде идва. Сякаш имаше някакво значение.

Поемаше дълбоко въздух и задържаше дъх, решена да не се разреве пред Зъба. Може би съвсем скоро щеше да се наложи наистина да покаже колко е силна. Сега можеше да се поупражнява.

На пътя на камиона имаше кръстовище, украсено с указателни табели. Ръч се взря, табелите се фокусираха и тя зачете. На едната пишеше „Приемен център «Калифорния» 29 километра“, на другата — „Лас Вегас, север 158 километра“, а на третата — „Типиско 5 километра“.

Типиско! Типиско, Аризона! Откъдето беше тя! Където живееха родителите й! Боже мили! Дали не можеше да ги открие? Дали биха я взели обратно? Дали им беше липсвала до болка през всички тези години?

— Зъб! — извика тя, вече започнала да се спуска. — Това под нас е Типиско! Отивам там!

— Забрави, Ръч! — каза Зъба и се приближи. — Не се разсейвай точно сега. Трябва да останеш с мен.

— Не! — извика тя, изпълнена със смелост, решителност и отчаяние.

Сви рамене, прибра глава към тялото и усети как пропада.

— Трябва да намеря родителите си! Макс я няма, а аз имам нужда от някого.

Тъмните очи на Зъба се опулиха изненадано.

— Моля? Ръч, не си с всичкия си! Хайде да поговорим. Да намерим някое място, където да си починем.

— Не! — отсече Ръч и очите й отново се изпълниха със сълзи. — Слизам! И ти не можеш да ме спреш!