Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (49)

47

Ръч все още отказваше да приеме, че Макс и останалите са мъртви. Не беше възможно — не можеше да повярва, — затова опитваше да насочи мислите си другаде. Каза си, че е някак тъжно, че ръбестата и плитка ниша в скала посред пустинята в момента й се струва уютна и удобна. Легна по гръб, облегна стъпала на стената и изпъна насинените си крака. Загледа се в цветните пластове на скалата над нея — бежово, светлокафяво, розово, прасковено. Навън слънцето припичаше жежко, но тук подухваше и беше прохладно.

Добър урок — каза си наум. — Човек е убеден, че се нуждае от всичките си вещи — любимата чаша, любимото одеяло, сапун, родители, — докато един ден не осъзнае, че всъщност единственото, което му е необходимо, е да бъде на място, където Заличителите не могат да го намерят.

Не можеше да избие Ари от главата си. Когато се бяха видели за последен път, той беше малко момченце. Помнеше как Макс му се ядосваше, защото непрекъснато я следваше по петите. Сега беше пораснал Заличител, най-безскрупулният от всички. Каква промяна само за четири години!

Половин час по-рано двамата със Зъба бяха чули звук от перката на хеликоптер някъде далеч. Бяха влезли възможно най-навътре в пещерата и се бяха притиснали към хладната каменна стена. След двайсет минути тишина Зъба беше обявил, че вече е безопасно и беше излязъл да търси храна. Ръч се надяваше скоро да се върне.

Домът им беше изпепелен. Всичките й приятели, с изключение на Зъба, бяха мъртви. Двамата с него бяха останали сам-сами — може би завинаги.

Зъба се появи над ръба на скалата и се приземи почти безшумно на терасата. Топла вълна на облекчение заля Ръч.

— Ще те заинтригувам ли с парче суров кенгуров плъх? — попита той и потупа джоба на якето си.

— О, не! — възкликна Ръч ужасено.

Той свали якето, изтупа прахта от черната си фланелка, запремята нещо в устата си, сдъвка го и преглътна шумно.

— Не си опитвала по-прясно нещо — каза изкусително.

— Ъх! — Ръч потръпна и се дръпна встрани.

Плъх! Да летиш като мишеловите беше едно, но да ядеш храната им… това нямаше да стане.

— Е, добре — обади се Зъба. — А нещо на скара? Зеленчуците са за теб.

Ръч се завъртя на пети. Зъба беше извадил станиолен пакет. На мига в ноздрите й нахлу опушеният наситен аромат на печено месо и зеленчуци.

— Скара! — каза тя и пъргаво се настани до Зъба. — Откъде ги взе? Нямаше време да идеш чак до града. Божичко, та те са още горещи.

— Да кажем, че хората от палатките по-надолу ще останат изненадани — рече Зъба равнодушно и раздели месото и зеленчуците на две отделни купчинки.

Ръч захапа една печена чушка. Беше топла, опушена, крехка — същински рай.

— Ето това се казва обяд — рече тя и притвори очи.

— Струва ми се, че трябва да вземем решение: да продължим ли с търсенето на Макс, или да се опитаме да спасим Ейнджъл — каза Зъба между хапките месо.

— Нали Заличителите казаха, че всички останали са мъртви? Това не включва ли и Ейнджъл и Макс? — попита Ръч и усети как тъгата отново я затиска.

— Не се знае — отвърна Зъба. — Въпросът е това, че Макс я няма, означава ли, че е мъртва? Как са успели да я открият? А Ейнджъл… — Той замълча. — Е, за Ейнджъл сме сигурни, че я заловиха. Чудя се дали все още е жива.

Ръч опря глава на дланите си.

— Не ми се мисли за това.

— Знам. Но какво може… — Той млъкна, присви очи и се загледа в небето.

Ръч заслони очи с ръка и проследи погледа му. В далечината се мержелееха две тъмни точки. И какво толкова? Поредните мишелови.

Тя се облегна назад, бавно дояде последното парче лук и облиза фолиото, в което бяха увити зеленчуците. Зъба трябваше да измисли план — това беше положението.

Той обаче продължаваше да гледа в небето.

Ръч вдигна вежди. Двете точки се бяха уголемили — приближаваха. Сигурно огромни силни мишелови. Или дори орли!

Внезапно Зъба се изправи и извади от джоба си малко метално огледало. Протегна ръка, улови с него последните лъчи на залеза и насочи отражението им навън.

Отрази ги, после спря. Отрази ги пак и отново спря.

Мишеловите се приближаваха и ставаха все по-големи. И определено се спускаха в спирала в тяхна посока.

Дано не са летящи Заличители — помисли си Ръч в пристъп на паника. Беше осъзнала, че са твърде големи и твърде странни за грабливи птици.

И после зяпна. Половин минута по-късно Иги и Газопровода тромаво кацнаха на терасата сред водопад от камъни и прахоляк. Ръч не можеше да отдели очи от тях, толкова щастлива, че я беше страх да си повярва.

— Не сте мъртви — успя да каже.

— Не сме. Вие също не сте мъртви — сопна й се Иги. — Не можа ли първо да кажеш едно „здрасти“?

— Как сте, банда? — каза Газопровода и изтупа праха от косата си. — Нямаше начин да си останем у дома — цялата планина гъмжи от Заличители. Затова решихме да се присъединим към вас. Нямате нищо против, надявам се?