Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (105)

103

Отново се озовахме близо до Сентръл парк в търсене на заведение, в което да се нахраним. На Петдесет и седма улица имаше едно прилично място, но трябваше да чакаме половин час. Тогава видяхме някакъв ресторант в самия парк, срещу пресечката. Дъбовете наоколо бяха покрити с милиони сини лампички, а на табелата пишеше: „Паркингът за «Гардън тавърн» е насам“. Между дърветата се издигаше внушителна сграда с огромни прозорци, които гледаха към парка.

— Този изглежда страхотно! — каза Гази развълнувано.

И беше последното място на Земята, в което бих искала да влезем. Твърде голямо, твърде лъскаво, твърде скъпо и без съмнение пълно с богаташи възрастни. Нямаше как да се впишем, щяхме да се набием на очи.

Въпреки това Газопровода искаше да се храним тук. А аз му бях обещала, че ще изпълня каквото пожелае.

— Хм… Добре — казах.

Страхът и притеснението вече бяха плъзнали по цялото ми тяло. Зъба отвори тежката стъклена врата и влязохме.

— Уха! — възкликна Ръч и се ококори.

От приемната на входа се влизаше в три отделни зали за хранене. Залата с форма на призма беше пълна с кристали — полилеи, канделабри^[1], фасетни прозорци. Вход номер две водеше към градината, която изглеждаше като тучна избуяла джунгла, но с маси, столове и келнери по средата. Третата зала се казваше „Замъка“ — за гостите, които искаха да се чувстват царствено, докато дъвчат. И трите зали бяха с високи тавани с греди. В „Замъка“ имаше камина, която можеше да побере цяло теле.

С облекчение забелязах, че не сме единствените деца, макар че само ние нямахме възрастен придружител.

— С какво да ви бъда полезна? — Висока руса жена с излъчване на модел спря очи на нас и после се огледа да провери с кого сме. — Родителите си ли чакате?

— Не — казах и се усмихнах. — Сами сме. Бихме искали маса за шестима, моля. Поканих приятелите си с парите за рождения си ден.

Поредната лъжа, подплатена с поредната усмивка.

— Хм… Ясно — рече жената.

Поведе ни към маса в „Замъка“, в дъното, до кухнята. В случай на нужда това предлагаше удобен маршрут за бягство, затова не се възпротивих.

Докато се настанявахме по столовете, тя ни раздаде големи лъскави менюта.

— Днес ще ви обслужва Джейсън. — Огледа ни за последно с колебание и ни остави.

— Макс, това… е… просто… велико… — каза Ръч развълнувано и се вкопчи в огромното си меню. — Най-жестокото място, на което сме яли!

Меко казано, предвид всички случаи, в които бяхме обядвали нещо, изровено от боклука.

Зъба, Иги и аз се чувствахме ужасно, Ръч, Гази и Ейнджъл бяха в екстаз.

Всъщност „Замъка“ би бил приятен, ако ненавиждах да бъда сред хора, да се набивам на очи, да съм близо до възрастните, да ме тресе параноя и да пилея пари.

Да видим менюто. С облекчение установих, че има отделна част за деца.

— Родителите си ли чакате?

До Иги изникна нисък, набит сервитьор със зализана назад рижа коса — Джейсън.

— Не, сами сме — отвърнах аз.

Той се смръщи и ни огледа критично.

— А-ха. Готови ли сте с поръчката?

— Някой избрал ли си е? — попитах.

Газопровода вдигна очи.

— Колко пилешки филенца има в една порция?

Джейсън доби почти страдалчески вид.

— Мисля, че четири.

— Значи по-добре да си поръчам две порции — каза Газопровода. — И един плодов коктейл. И две чаши мляко.

— Две порции само за вас? — уточни Джейсън.

Газопровода кимна.

— С пържени картофи. За начало.

— Аз искам мелба с горещ шоколад — каза Ейнджъл.

— Първо истинската храна — намесих се аз. — Трябва ти енергия.

— Добре — съгласи се Ейнджъл, премигна и погледна Джейсън. — Не сме някакви лигави богаташчета — каза му тя. — Просто сме гладни.

Джейсън се сепна, изчерви се и пристъпи от крак на крак.

— Тогава искам това тук, с вкусните ребра — каза Ейнджъл и посочи в раздела за възрастни. — И всичките работи, с които върви. И една кола. И една лимонада.

— Ребрата са половин килограм — каза келнерът. — Половин килограм месо.

— Мхм — кимна Ейнджъл, без да разбира какво има предвид.

— Ще се справи — рекох му. — Много е лакома. Ръч? Какво искаш?

— Една лазаня „Примавера“ — реши Ръч. — Или по-добре две. Нали върви със салата? И с хляб? И мляко. Може ли? — погледна към мен, а аз кимнах.

Джейсън застина — явно реши, че се занасяме с него.

— Две порции лазаня?

— Може би не е зле да си записвате — посъветвах го аз.

Изчаках го да запише поръчките им и продължих:

— За мен първо едно предястие със скариди. После свинско каре с кленов сироп, както си върви със зелето, картофите и прочее. Салатата специалитет с дресинг със синьо сирене. Една лимонада и един студен чай.

Джейсън записа всичко с изражение, сякаш някой му бърка в окото от около час.

— Крем-супа с омари — започна Зъба, — после порция ребра. И една голяма бутилка вода.

— Спагети и кюфтета — обади се и Иги.

— Това е от детското меню — каза келнерът ни с напрежение в гласа. — За клиенти под дванайсетгодишна възраст.

Иги се смръщи.

— Защо не опиташ агнешкия врат? — намесих се аз. — Върви с картофи и спанак, и сос от червено вино и розмарин.

— Добре, хубаво — каза Иги с раздразнение. — И две чаши мляко, и хляб.

Джейсън отпусна бележника си, изгледа ни и каза:

— Това е сериозно количество храна за вас шестимата. Дали не поръчвате прекалено много?

— Разбирам колебанието ви — казах аз и усетих, че няма да издържа още дълго. — Няма проблем. Донесете поръчката, моля.

— Ще трябва да платите всичко, независимо дали го изядете, или не.

— Да, в ресторантите обикновено се прави така — произнесох бавно и подчертано търпеливо.

— Сумата ще е доста висока — настоя той неразумно.

— Ясно ми е — отвърнах, като неуспешно се опитах да запазя добрия тон. — Принципът ми е ясен. Храната струва пари. Многото храна струва много пари. Просто донесете каквото поръчахме. Моля.

Джейсън ме изгледа вдървено и се отправи към кухнята.

— Много приятно място — каза Зъба с безизразно лице.

— Наистина ли поръчахме твърде много? — попита Ейнджъл.

— Не — казах й. — Спокойно. Вероятно не са свикнали с хора с апетит.

Помощник-келнерката донесе два панера с хляб и малки купички със зехтин. Дори и тя ни изгледа скептично.

Забих нокти в бялата покривка. И после всичко се обърна с главата надолу.