Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (47)

45

Ейнджъл се взираше, взираше, взираше в Джеб Бачълдър.

Знаеше кой е той. Беше само четиригодишна, когато го видя за последен път, но въпреки това помнеше лицето и усмивката му. Помнеше как Джеб връзваше връзките на обувките й, как играеха на карти и правеха пуканки. Помнеше как, след като паднеше и се удареше, той я вземаше в прегръдките си. Макс й беше разказвала колко добър е и как ги беше спасил от лошите хора в Училището. И как беше изчезнал, а те бяха решили, че е мъртъв.

Но той беше жив! И беше тук! Отново се беше върнал, за да я спаси! Надеждата я изпълни като мека светлина. Ейнджъл едва не скочи, за да се хвърли в обятията му.

Чакай. Помисли. Нещо в картинката не беше наред.

Не можеше да улови и една мисъл в главата му — там цареше сива празнота. Това не се беше случвало досега. Освен това той носеше бяла престилка. И миришеше на дезинфектант. И защо изобщо беше тук? Ейнджъл усещаше ума си едновременно хиперактивен и отпуснат и премига няколко пъти, докато се опитваше да проумее какво става — сякаш беше попаднала в двуминутен криминален филм.

Джеб коленичи пред нея на дъсчения под. Белите престилки, които се занимаваха с лабиринта, се превърнаха във фон. Той се пресегна зад себе си и й подаде нещо.

Ейнджъл го изгледа безизразно.

Беше поднос с храна. Огромно количество гореща, прясна, вкусна на вид храна. Ухаеше толкова прекрасно, че Ейнджъл усети как в гърлото й се надига стон на копнеж.

Тя се взираше в подноса, а в главата й се завихри бурен водовъртеж от мисли, които я заляха едновременно.

Първо, явно Джеб в момента беше на страната на онези. Враг на ятото като всички Бели престилки в Училището.

Второ, само Макс да научеше за това. Щеше… щеше толкова да се оскърби и ядоса, че Ейнджъл просто не можеше да си го представи. Не искаше да си го представи. Не искаше Макс никога да се чувства така.

— Ейнджъл, не си ли гладна? Не те хранят много, нали? — Джеб имаше загрижен вид. — Когато научих с какво са те хранили… Нищо не са разбрали, миличка. Не знаят какъв апетит имаш.

Той се позасмя и поклати глава.

— Помня как веднъж си направихме хотдози за обяд. Всички останали изядоха по два, но ти… ти изяде цели четири напълно сама. — Той се засмя отново и я погледна, сякаш я намираше за нещо удивително. — А беше едва на три годинки. Четири хотдога!

Наведе се напред и побутна леко подноса, така че той се озова точно под носа на Ейнджъл.

— Чисто и просто предвид метаболизма и възрастта ти, Ейнджъл, в момента трябва да си набавяш около три хиляди калории дневно. Съмнявам се, че си стигнала дори до хиляда — отново поклати глава той. — Но аз вече съм тук и ще сложа край на това. Ще се погрижа да те гледат добре, чуваш ли?

Ейнджъл присви очи. Това беше капан. Точно онова, за което Макс ги беше предупредила. Само че тя не беше предвидила, че ще им го поднесе Джеб.

Надигна се безмълвно, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него по начина, по който Макс се втренчваше в Зъба, когато спореха за нещо, а тя беше убедена, че ще спечели. Ейнджъл се помъчи да не поглежда, дори да не помирисва храната. Така или иначе, срещата с Джеб тук толкова я беше объркала, че стомахът й се бе свил на топка. Това, че не можеше да улови мислите му, го правеше странен и мъртъв за нея.

Джеб се усмихна унило и я потупа по коляното.

— Всичко е наред, Ейнджъл. Хайде, хапни си. Имаш нужда. Искам да се почувстваш по-добре.

Опита се дори да не мигва, да не показва колко разстроена беше.

Той разви хартиената салфетка с въздишка, извади една вилица и я забучи в храната в чинията. Трябваше само да се пресегне… и беше обречена?

— Знам, че си доста объркана, Ейнджъл — каза й нежно. — В момента не мога да ти кажа повече, но скоро всичко ще се изясни и тогава ще разбереш.

— Оп-ре-де-ле-но. — Ейнджъл зареди всяка сричка с болката от предателството му.

— Работата е там, Ейнджъл — продължи той искрено, — че целият ни живот е изпитание. Изпитание. Понякога просто трябва да го преодолееш, като оставиш смисъла да ти се изясни по-нататък. Ще видиш. Хайде, сега се нахрани. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред. Обещавам.

Все едно щеше да повярва на обещанията му.

— Мразя те — каза му.

Джеб, изглежда, не се изненада. И като че малко се натъжи.

— И това е разбираемо, скъпа. Напълно разбираемо.