Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (107)

105

Помните ли, като казах, че кухнята предлага удобен маршрут за бягство? Щеше да е така, ако полицаите не се бяха разделили и не бяха влезли по двама през предния вход и през — познайте — кухнята.

Хората по масите около нас ни зяпаха удивено. Вероятно за тях това беше най-вълнуващото събитие в последната седмица.

— Нагоре и навън — каза Зъба, а аз кимнах с неохота.

На лицата на Ръч и на Иги се изписа учудване, Гази се ухили, а Ейнджъл присви очи решително.

— Добре, деца — рече полицайката, която идваше към нас, като си проправяше път между масите. — Трябва да дойдете с нас. Ще повикаме родителите ви в участъка.

Джейсън ми се ухили покровителствено и изведнъж побеснях. Толкова ли беше трудно да ни оставят на мира поне за малко? Без да се замислям, взех купичката със зехтин и я нахлупих на главата му. Устата му зейна в идеално „О“, а по лицето му се проточиха струйки зеленикава мазнина.

Ако това го беше изненадало, то последвалото щеше просто да му вземе ума.

С пъргави движения, на каквито беше способен само мутант, скочих върху един от столовете, после на масата, и се хвърлих във въздуха. Разперих криле и ги размахах. Снижих се опасно близо до земята — не се бях засилила, както е препоръчително, — но следващият мах ме издигна нагоре и се понесох към гредите на тавана.

Ейнджъл ме последва, а после и Иги, Газопровода, Ръч и Зъба.

Погледнах надолу и не успях да сдържа смеха си при вида на хората. Смаяни не е думата. Бяха сразени, шашнати, абсолютно потресени.

— Тъпанар! — викна Газопровода и замери управителя с няколко корички хляб.

Зъба кръжеше под тавана и търсеше изход. Видях, че ченгетата се бяха поокопитили и се пръснаха между масите.

Няма да ви лъжа — беше върховно. Вярно, бяхме загазили, вярно, беше много напечено и така нататък, но трябваше да призная, че видът на всички тези хора и израженията на лицата им беше най-хубавото нещо, което ни се беше случвало от пристигането ни в Ню Йорк.

— Насам! — извика Зъба и посочи една капандура с витраж.

— Хайде, банда! — викнах и аз.

Осъзнах, че под нас бляскаха светкавици на фотоапарати. Това хич не беше хубаво.

— Да изчезваме!

Зъба приведе глава, покри я с ръце и се вряза право в капандурата. Прозорецът се пръсна като стъклена дъга и парченцата се посипаха долу.

Иги беше точно зад Ръч, леко докоснал глезена й с пръсти. Двамата последваха Зъба, като присвиха криле в последния момент, за да минат през отвора.

— Ейнджъл, давай! — наредих аз и тя се изстреля нагоре.

Белите й крилца ми напомниха на Селесте.

— Гази! Ти си!

Той се спусна за последен път и грабна нечий десерт. Натъпка цял еклер в устата си, кимна и се мушна през капандурата. Аз бях последна. Излязох на открито, разперих криле и напълних дробове с въздух. Осъзнавах, че току-що бяхме направили огромна и непростима грешка, за която щяхме да си платим.

Но знаете ли какво? Почти си струваше.

Израженията на лицата им…