Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (45)

43

— Ръч, казвам ти за последен път — откажи се. Това е лоша идея — рече Зъба. — Ужасна идея!

Вътре в себе си Ръч не можеше да повярва, че той все още беше с нея. Няколко пъти беше заплашил, че ще я остави, но когато разбра, че не може да я вразуми, потъна в мрачно мълчание.

Намираха се в края на квартал, заселен с каравани^[1]. Ръч си беше спомнила адреса, а Типиско беше доста малък и не беше трудно да го намерят. Нямаше представа какви бяха очакванията й, но определено не включваха нещо подобно.

Кварталът се състоеше от виещи се редици каравани, в началото на повечето от които стояха паянтови дървени табелки с имена от типа на „Роудрънър Лейн“ или „Сегуро Стрийт“.

— Хайде — обади се Зъба тихо. — Ето го и Чапарал корт^[2].

Запровираха се между храстите лавровишна, чворести хвойни, изоставени кухненски уреди и останки от коли, с които беше осеян кварталът. Тук нямаше спретнати бели оградки.

Наблюдателната Ръч забеляза номера 4625 на последната каравана в редицата. Преглътна. Може би ето там бяха родителите й. Подритна няколко кутии от спрей и двамата със Зъба приклекнаха до една изоставена, издраскана с графити кола.

— А ако са се преместили? — попита Зъба за n-ти път. — Или ако не си прочела правилно и тези хора нямат нищо общо с теб? — След което добави потресаващо загрижено: — Ръч, дори и да не си зачената в епруветка — което е малко вероятно, — може би е имало причина да се откажат от теб. Може да не те искат.

— Да не мислиш, че не съм го обмислила? — прошепна тя с нетипичен за нея гняв. — Знам! Но съм длъжна да опитам. Дори и при нищожен шанс… Ти не би ли опитал?

— Не знам — отвърна Зъба след пауза.

— Така е, защото ти не се нуждаеш от нищо и от никого — каза Ръч и отново впери поглед в караваната. — Аз обаче не съм като теб. Имам нужда от хора.

Зъба замълча.

Бяха горе-долу прикрити между колата и няколко ниски кедрови бора. Ръч буквално трепереше от притеснение.

До нея Зъба се стегна и тя чу отварянето на врата. Задържа дъха си. От караваната излезе жена. Ръч хвърли бърз поглед към ръката си, за да провери дали цветът на кожата им съвпадаше. Горе-долу. Не можеше да прецени. Жената излезе в покрития с борови иглички двор отпред и седна на сянка на един евтин сгъваем стол.

Косата й беше мокра и навита на ролки, а на раменете си беше метнала кърпа. Отпусна се в стола, запали цигара и отвори кутийка безалкохолно.

— Кола. Подходяща за всяко време на денонощието — прошепна Зъба, а Ръч го смуши с лакът.

Хм. Ръч се отпусна на пети. Чувстваше се странно. Част от нея се надяваше, че това не е майка й. Щеше да е друго, ако беше изнесла поднос с току-що извадени от фурната сладки на прозореца или ако работеше в градината, или нещо подобно. Някакво майчинско занимание. Друга част от нея обаче се надяваше, че това все пак е майка й, тъй като, честно казано, някой — който и да било — пак беше по-добре от никой.

Трябваше просто да стане, да иде до нея и да каже: „Хм, да сте губили дъщеря на име Моник преди около десет-единайсет години?“.

Да, трябваше да каже само това. А жената щеше да отвърне…

— Търсите ли нещо, гадини? Е, намерихте го.

Красивият, мелодичен смях точно зад гърба им несъмнено принадлежеше на Заличител.