Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (134)

132

Ужасяващите думи на Джеб не спираха да кънтят в главата ми, като всеки следващ път осъзнавах смисъла и последствията от тях все по-ясно. Уби собствения си брат. Възможно ли беше да е истина? Как така? Или беше поредното представление? Част от изпитанието?

Някак успяхме да стигнем до улицата, където ни чакаше Зъба. Чувствах се изтощена, все едно ме беше блъснал камион, но се насилих да продължа. Спомних си листовете в джобовете ми. Имена, адреси, снимки… на родителите ни?

— Къде са останалите деца? Мутантите? — попитах Зъба.

Нещата се случваха с такава скорост, че ми беше трудно да ги овладея, но трябваше да го направя. Нямах избор.

— Момичето с крилете ги отведе — вдигна рамене той. — Каза, че не иска да остава с нас. Беше твърдо решена. Да ти звучи познато?

Махнах с ръка — в момента не ми се говореше за това. Не ми се говореше за нищо.

Побелелите очи на Ари и звука от чупещия му се врат не ми даваха мира.

— Тръгвайте. Не спирайте да се движите — казах и закуцуках напред. — Не трябва да спираме.

Едва две минути по-късно осъзнах, че Ейнджъл носи още нещо освен Селесте.

— Ейнджъл? — заковах се по средата на тротоара. — Какво е това?

Под мишницата й имаше нещо малко, черно и космато.

— Това е моето кученце — каза Ейнджъл и вирна брадичка. Правеше така, когато се готвеше да спори.

— Какво? — Зъба се вгледа подозрително в нещото.

Събрахме се около нея, но осъзнах, че се набиваме твърде много на очи.

— Да вървим — промърморих. — Но не сме приключили с това, Ейнджъл.

В Батъри парк в долния край на Манхатън имаше малка изоставена лятна сцена, почти изцяло скрита от избуялите рододендрони и тисове. Скрихме се под покрива й, докато дъждът отмие праха от града. Бях съсипана. Имах чувството, че не ми е останало абсолютно нищо.

— Така — казах и се поизправих, като се опитах да вложа някаква сила в гласа си. — Ейнджъл, какво е това куче?

— Моето куче — каза тя твърдо, без да ме поглежда. — От Института.

Зъба ме изгледа. Очите му казваха: „Ако й позволиш да задържи кучето, ще те убия!“.

— Ейнджъл, не може да се грижим и за куче — казах строго.

Кучето скочи от прегръдките й и седна до нея. Доколкото можех да преценя, беше нормално на вид. Изгледа ме с блесналите си черни кучешки очи и с нещо като усмивка на муцуната. Махаше с късата си опашка. Подуши доволно с нос наоколо, развълнувано от миризмите на този нов свят.

Ейнджъл отново го взе в ръце. Газопровода се приближи, за да го разгледа.

— Освен това си имаш Селесте — отбелязах.

— Обичам Селесте — каза Ейнджъл предано. — Но не мога да оставя Тото.

— „Тото“? — попита Иги.

— От „Тотално“ — така пишеше на клетката му — обясни Ейнджъл.

— Защото е тотално мутирало куче, което вероятно ще се озлоби срещу нас и ще ни избие, докато спим? — предположи Зъба.

Кучето завъртя глава на една страна и за миг доби тъжно изражение. След това отново размаха опашка, забравило обидата.

Зъба ме погледна. Явно ролята на лошото ченге, което трябваше да спази закона, се падаше на мен.

— Ейнджъл — започнах с най-убедителния си тон. — Понякога не можем да намерим храна за нас самите. И сме бегълци. Тук е опасно. Едва успяваме да се грижим за шестима ни.

Ейнджъл стисна зъби и се втренчи в маратонките си.

— Той е най-прекрасното куче на целия свят — каза. — Това е.

Обърнах се към Зъба безпомощно.

— Ейнджъл… — започна той ядосано.

Тя го погледна с големите си сини очи. Личицето й беше мърляво, дрехите — опърпани, а плитките й се развяваха полуразплетени.

— Веднъж да не се погрижиш за него и излита на мига! — заяви Зъба. — Ясно ли е?

Лицето на Ейнджъл грейна и тя се хвърли в прегръдките му. Зяпнах. Той също я прегърна, а после видя изражението ми. Вдигна рамене и я пусна.

— Приложи ми ангелския поглед — прошепна ми. — Знаеш, че съм безсилен пред него.

— Тото! — викна Ейнджъл. — Оставаш с нас!

Прегърна дребното и жизнено черно телце, вдигна го пред себе си и грейна. Тото джафна радостно и подскочи от радост.

И ченетата ни увиснаха. Спогледахме се невярващо. Почти беше стигнал тавана на сцената, на близо пет метра над нас.

— О… — рече Ейнджъл.

Тото се приземи, като едва не седна на задника си, после подскочи отново и я близна по лицето.

— Да, точно така, „о“ — казах аз.