Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (39)

37

Звънецът издрънча изнервящо и нечии ръце грубо блъснаха Ейнджъл напред. Тя се препъна, но запази равновесие точно преди да падне върху намотките бодлива тел.

Идеше й да заплаче. Правеше едно и също от сутринта, а вече беше късно следобед.

Беше гладна, виеше й се свят, а всяко мускулче по тялото й я болеше — но те продължаваха да я карат да тича.

Беше в лабиринт, осъзнаваше това.

Бяха го построили в огромно, подобно на салон помещение в основната сграда на Училището. Пускаха звънеца, блъскаха я вътре, а тя трябваше да тича колкото може по-бързо, докато не намереше изхода. Всеки път лабиринтът беше различен, а изходът се намираше на ново място. Забавеше ли ход, получаваше толкова силен токов удар, че мозъкът й едва не изключваше, или пък жиците под краката и се нажежаваха до червено и я изгаряха. Затова и сега се втурна сляпо напред с премрежени от сълзите очи, като завиваше ту наляво, ту надясно, докато най-сетне не изскочи през изхода.

След това щеше да получи глътка вода и петминутна почивка, докато прередят лабиринта.

Ейнджъл подсмръкна, като се опита да бъде тиха. Това беше ужасно! Ако можеше да научи пътя предварително — просто да го знае, — щеше да претича бързо през лабиринта, без да я удрят с ток и да я горят.

Надигна се и по гръбнака й премина тръпка на вълнение. Затвори очи и се опита да чуе мислите на Белите престилки.

Един от учените искаше да пусне в лабиринта Заличител и да я накара да се бие с него, за да провери докъде ще стигнат силите й. Друг си мислеше, че трябва да увеличат нагорещените реотани, така че да тича по тях непрекъснато, независимо дали е забавила ход, или не. По този начин щеше да разбере как стресът влияеше на нивото на адреналин в кръвта й.

Ейнджъл си мечтаеше всички те да горят в ада завинаги.

Третият планираше следващия лабиринт, мръсникът.

Ейнджъл се съсредоточи, като се престори, че си почива. Дадоха й още вода и тя я изгълта начаса. Видя грубата схема на лабиринта! Изплува в собствената й глава, както се носеше и в главата на учения. Умишлено задиша учестено, за да изглежда изморена, но отвътре почувства нов прилив на надежда.

Беше успяла. Знаеше как изглежда следващият лабиринт. Премигна уморено, приседна и премрежи поглед. Опознаваше подредбата на лабиринта наум: веднага вдясно, после още веднъж, после наляво, после едно-две-три… четвъртата възможност надясно… и така нататък, докато не видя изхода.

Всички капани, задънените пътища, пътечките, които не водеха наникъде, всичко й се изясни.

Нямаше търпение да ги срази. Това щеше да е забавно!

Един от Белите престилки я сграбчи и я заведе до входа на новия лабиринт.

Звънецът издрънча.

Бутнаха я напред.

Ейнджъл побягна. Затича се с все сила — в случай, че бяха нажежили всички реотани. Зави веднага вдясно, после пак, после наляво и така нататък. Препускаше с рекордна бързина, без капка колебание. Нито веднъж не я удари ток, нито докосна някой реотан.

Изскочи през изхода на лабиринта и се просна на хладния дъсчен под.

Мина време.

В съзнанието й преминаваха думи: Забележително. Познавателни способности. Умение да интерпретира. Творчески подход в решаването на задачата. Дисекция на мозъка. Ще запазим органите. Ще извлечем ДНК.

Чу глас:

— Не, не, още е рано за дисекция на мозъка.

Произнеслият фразата се изсмя, все едно беше казал нещо забавно. Гласът му звучеше… сякаш го беше чувала в някаква приказка някоя вечер у дома… или с Макс…

Ейнджъл премигна и се опита да се опомни. Направи грешката да вдигне очи. Над нея стоеше възрастен мъж с очила с метални рамки и й се усмихваше. Не можеше да долови и една негова мисъл. Той изглеждаше…

— Здравей, Ейнджъл — каза Джеб Бачълдър мило. — Не съм те виждал от много време. Липсваше ми, малката.