Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (96)

94

Без да спира, якият Заличител ме метна през рамо, все едно бях безжизнен труп. Усетих острата му животинска миризма и видях кръвожадния му поглед. Смееше се, доволен, че е успял да ме хване. Дългите му жълтеникави зъби изглеждаха твърде големи за устата му. Ейнджъл продължаваше да пищи.

Уплашена до смърт!

Ритах, виках, удрях, блъсках, драсках, но Заличителят просто се спусна надолу по улицата със смях под изумените погледи на минувачите.

— Филм ли снимат? — попита някой.

Не — това е прекалено истинско за Холивуд. Те са по продълженията.

Вдигнах глава и видях Зъба, който се носеше към нас с мрачна решителност. Не изоставаше, но не ни и настигаше. Ако имаха кола, с мен беше свършено. Борех се с всички сили — щипех Заличителя, млатех и дращех, но с ярост осъзнах, че звярът почти не усещаше. Да не би да ги отглеждаха без рецептори за болка?

— Зъб! — ревнах, защото видях, че е останал по-назад отпреди. Бяхме по-бързи. Все още можех бегло да различа пронизителните писъци на Ейнджъл. Ругатните, които знаех, се сипеха от устата ми между ударите, шамарите и ритниците. Заличителят дори не забави крачка.

И изведнъж полетяхме надолу, внезапно, без предупреждение, все едно някой беше отрязал краката на Заличителя. Той се стовари на земята болезнено, а главата ми издрънча толкова силно на плочките, че видях звезди посред бял ден. Краката ми бяха заклещени. Започнах да ритам бясно и да се гърча, за да се измъкна изпод него.

Той не помръдваше. Съзнание ли беше загубил? Как?

Издрапах назад на четири крака и се втренчих в Заличителя. Не помръдваше, а очите му гледаха със стъклен блясък. От устата му, наполовина преобразена във вълча муцуна, се проточваше струя кръв. Няколко любопитни минувачи бяха спрели и ни гледаха, но повечето подминаваха, вдигнали телефони до ушите си. Обичайният живот в Ню Йорк.

Зъба дохвърча отнякъде, вдигна ме рязко на крака и ме дръпна след себе си.

— Чакай! — казах. — Зъб… мисля, че е мъртъв.

Зъба погледна мен, после Заличителя, и заби обувка в неподвижното му тяло. Той не помръдна и не мигна. Без да пуска ръката ми, Зъба клекна до него и стисна китката му с пръсти, готов да скочи и при най-малкото движение.

— Права си — каза и се изправи. — Мъртъв е. Какво му направи?

— Нищо. Помъчих се да се освободя, но без резултат. После изведнъж се срина като торба цимент.

Тълпата се сгъсти и се приближи. Дотичаха и останалите от ятото. Ейнджъл скочи в прегръдките ми и избухна в плач. Стиснах я и я утеших, като й казах, че всичко е наред и съм в безопасност.

Зъба обърна яката на Заличителя за секунда. И двамата видяхме татуировката на врата му: 11–00–07.

В този миг се появи полицейска кола с виещи сирени и мигащи светлини.

Започнахме да отстъпваме назад, встрани от тълпата.

— Проклет наркоман! — каза Зъба високо.

Тръгнахме бързо и свихме зад първия ъгъл. Пуснах Ейнджъл на земята и тя взе да подтичва с подсмърчане, за да не изостане. Стиснах я здраво за ръката и й се усмихнах успокояващо, но отвътре треперех. Едва ми се беше разминало.

Трябваше да намерим Института и да се махнем оттук — да се върнем обратно в пустинята. Някъде, където никога нямаше да ни намерят. Но денят вече беше към края си. Намирахме се близо до парка, където бяхме решили да преспим. Колите и такситата се носеха по улицата покрай нас, нехаещи за драматичните събития от преди малко.

— Значи е бил на пет години — рече Зъба тихо.

Кимнах.

— Създаден през ноември 2000 година, номер седем от партидата. Явно не са особено издръжливи.

А колко издръжливи бяхме ние? Всички заедно? Или поотделно?

Поех дълбоко въздух и се огледах. Очите ми се спряха на едно такси, което имаше на покрива си реклама със светещ надпис като онези на пицария „Феймъс Джо“, на някоя фирма за почистване или на някой ресторант. На тази тук се въртеше следният надпис: „Всяко пътешествие започва с една крачка“.

Като късметче от кафе на покрива на такси. Всяко пътешествие, една крачка. Една крачка. Премигнах, спрях на място и наведох очи към краката си, които правеха крачка след крачка в това дълго, странно пътешествие. След това забелязах едно криво повехнало дърво, засадено в дупка на тротоара. Корените му бяха защитени с метална решетка. Между пръчките й едва се виждаше пластмасова карта. Взех я, като се помолих да не е свързана със запален фитил.

Беше карта за банкомат. И отгоре й пишеше моето име: Максимум Райд. Дръпнах Зъба за ръкава и безмълвно му я показах. Опулените му за миг очи издадоха, че и той е смаян.

И воала, старата ми дружка Гласът се появи точно в този миг:

Можеш да я използваш, ако разгадаеш каква е паролата.

Огледах се, но загадъчното такси беше изчезнало.

— Мога да я използвам, ако разгадая паролата — казах на Зъба.

Той кимна.

— Добре.

Преглътнах и пъхнах картата в джоба си.

— Хайде просто да се доберем до парка — рекох. — До уютния безопасен Сентръл парк.