Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (9)

8

Малоун крачеше спокойно през пасажа, който свързваше „Гранд Хаят“ с терминала на централната нюйоркска гара. Беше наясно, че ако се добере до навалицата там, лесно щеше да вземе обратния влак за „Сейнт Реджис“, където го чакаше Касиопея. А после заедно щяха да решат какво да правят.

Интересна мисъл. Заедно. В продължение на години беше живял и работил сам. С Касиопея се бе запознал преди две години, но двамата се сближиха едва преди няколко месеца, по време на съвместна мисия в Китай. Отначало той реши, че сближаването се дължи на емоциите, които преживяха заедно. Но се оказа, че греши.

Станаха приятели след дълъг период от време, в който бяха бойци и съперници. Сега вече бяха любовници. Касиопея беше умна, самоуверена и красива. Имаха си взаимно доверие, може би заради увереността, че всеки може безрезервно да разчита на другия. Особено в момент като този, в който го преследваше цяла армия настървени полицаи с извадени оръжия.

Би могъл да приеме мъничко помощ. Всъщност не мъничко, а много…

Тунелът свърши при двойна остъклена врата, зад която започваше широк коридор с магазини от двете страни. На петдесет метра вдясно се виждаше един от изходите към улицата. Но той зави наляво и влезе в най-прочутия железопътен терминал на света с дължина колкото футболно игрище и ширина с една трета по-малка. Таванът с позлатените звезди на зодиака на фона на яркосиньо небе се издигаше на трийсет метра над главата му.

Не по-малко прочутият часовник с четири циферблата над главното информационно табло показваше 7:20 ч. вечерта. Към пероните водеха многобройни, сложно преплетени коридори. Ескалатори свързваха различните нива. Точно под него имаше просторна открита площ, заета от кафенета, сладкарници и заведения за бързо хранене. Още по-надолу се намираха пероните на метрото — неговата крайна цел.

Очите му се плъзнаха по откритите ресторанти, заели почти целия горен етаж на огромната площ. До слуха му достигаха откъслечните фрази на пътниците, които се блъскаха покрай него. Нито дума за състоянието на Даниълс.

От тунела, по който току-що беше преминал, се появиха двама мъже с тъмни костюми. След тях крачеха още трима.

Малоун направи усилие да запази спокойствие. Нямаше начин да са го засекли. Очевидно бяха предприели рутинни обиколки с надеждата да извадят късмет. През един от входовете за града се появиха трима униформени полицаи. Вдясно от него се появиха още неколцина, използвали ескалаторите откъм Четирийсет и пета улица.

Това вече не беше случайно. Очевидно действаха координирано, търсейки конкретна цел. Но какво пишеше в бележката на Стефани? Не се доверявай на никого. Идеята да се спусне до пероните на две нива по-долу вече ставаше неосъществима. Нямаше друг избор, освен да използва изхода към Четирийсет и втора.

Това ли беше планът им?

Малоун тръгна да прекосява широкия пешеходен мост, извит като дъга над залата. От информационната кабина в съседство изскочи униформен полицай, който решително се насочи към него. Малоун продължи да крачи напред. Отсреща не се виждаха нито униформени, нито цивилни полицаи.

Мостът беше ограден с мраморни перила, които стигаха до кръста му. Отвъд тях имаше тесен перваз, който плавно се сливаше с една от носещите колони, чиито основи бяха на по-долното ниво.

Неочакваните ходове винаги бяха за предпочитане, но сега той трябваше да действа бързо. Ченгето зад гърба му със сигурност беше само на няколко крачки.

Малоун се завъртя и заби коляно в слабините на преследвача си, който рухна като подкосен. Надяваше се, че е спечелил скъпоценните секунди, които щяха да му позволят да се изплъзне от останалите агенти в залата.

Той прескочи мраморните перила и започна да се придвижва по перваза, давайки си ясна сметка, че от долното ниво го деляха поне десет метра. Твърде много, за да рискува да скочи. Пристъпваше напред с разперени ръце. Скочи едва когато височината стана по-малка от три метра.

Над главата му се струпаха агенти и униформени полицаи с пистолети в ръце.

Хората долу ги видяха и бързо се разпръснаха. Малоун се възползва от паниката и с няколко скока се озова под моста. За да слязат от него, ченгетата трябваше да загубят няколко секунди. Които щяха да са напълно достатъчни, за да им се изплъзне. Вляво от него бе входът на ресторанта „Ойстър бар“, а вдясно бяха разположени много други заведения за хранене. Малоун знаеше, че още десетина изхода водеха към пероните, стълбите, ескалаторите и рампите на автогарата. Би могъл да хване първия потеглящ влак и да си купи билет от кондуктора.

С бърза крачка прекоси залата и се насочи към един от изходите в дъното. Съвършено прикритие.

Иззад една от носещите колони изскочиха двама мъже и насочиха пистолетите си в гърдите му. В главата му изплува едно отдавна забравено клише: човек не може да надбяга радиото.

Той вдигна ръце. Мъжете му изкрещяха да легне на пода.

Малоун бавно се отпусна на колене.