Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (14)

13

Река Памлико, Северна Каролина

Хейл продължаваше да гледа новините по телевизията. „Адвенчър“ се намираше на половин час път от дома. Намалила ход до минимум, яхтата предпазливо се плъзгаше напред. Това беше задължително, поради факта че макар и изключително широка, Памлико беше дълбока само около седем-осем метра. В главата му изплуваха обясненията на дядо му, свързани с маркерите по течението — по онова време направени от заострени борови колове. Местните хора редовно ги премахвали с идеята да насърчат гостуващите кораби да навлязат по-дълбоко в сушата и евентуално да наемат местни хора за своите екипажи. Слава богу, тези дни отдавна бяха отминали. Вече никой не напредваше към пясъчните брегове, опипвайки дъното с пръти в търсене на непрекъснато променящите се подвижни пясъци. Двигателите с вътрешно горене бяха променили всичко. Изключил звука на телевизора, Хейл се вслушваше в тихото плискане на вълните в гладкия корпус. Чакаше.

Преди двайсет минути беше набрал един номер и бе оставил съобщение на гласовата поща.

Медийната изява на Дани Даниълс беше впечатляваща. Хейл разбра неизреченото му послание съвсем ясно. Разследването вече беше започнало. Достатъчно добро ли беше представянето на боцмана? Надяваше се да е така, защото Нокс отдавна беше доказал своите качества. Баща му беше служил безупречно на бащата на Хейл, но все пак сегашната ситуация беше, меко казано, различна.

Телефонът му издаде мелодичен звън. Беше Нокс.

— Предупредих ги да не го правят, но те не ме послушаха — рече той.

— Трябваше да предупредиш и мен.

— Няма разлика, защото те дори нямат представа какво съм направил за теб. Никога не съм те подвеждал, затова не очаквай да подведа и тях.

Това беше вярно. Само няколко дни по-рано Нокс беше осъществил една тайна операция в полза на Хейл. Операция с изключително значение. И наистина не беше подвел останалите капитани.

Фамилията Хейл беше най-могъщата от всички. Състоянието й далеч надхвърляше богатствата на останалите три, взети заедно. Този факт беше породил омраза, изразяваща се в периодични бунтове за независимост. По тази причина той беше изненадан от сегашния развой на събитията.

— Какво се случи?

Последва подробният доклад на боцмана, който не пропусна да спомене, че НРА беше ликвидирала техния агент.

— Защо се намесиха? — зададе следващия си въпрос Хейл. — До този момент единствено те бяха на наша страна.

— Може би отидохме твърде далеч. Но техният агент не ми даде никакво обяснение. Изглеждаше решен да ни изпрати посланието, а аз направих необходимото да ги информирам, че то е прието, но ние не одобряваме предприетите от тях действия.

Правилно, кимна Хейл.

Пиратските общности винаги са се подчинявали на общите цели, а екипът неизменно е стоял високо над отделния индивид. От баща си знаеше, че успешните мисии трябва да бъдат щедро възнаградени, защото това сплотява участниците в тях. Така бяха действали предците му. Дори в днешно време добрият капитан е наясно, че точно дефинираната мисия преобразява изпълнителите, превръщайки ги от дивеч в ловци.

Реши да не хока Нокс просто защото вече нямаше смисъл.

— От този момент нататък искам да бъда информиран за всичко — отсече той.

Боцманът не възрази.

— Мисля да прибера лаптопа на Парът — подхвърли той.

Сърцето на Хейл ускори ритъма си. Все още не можеше да повярва, че шифърът на Джеферсън е разкрит. Нима е възможно? И все пак…

— На твое място бих действал крайно предпазливо.

— Точно така мисля да постъпя.

— Докладвай в момента, в който го прибереш. О, и още нещо, Клифърд… Не искам повече ходове като днешния, ясно?

— Това означава ли, че ти ще се заемеш с останалите трима?

— Да, в момента, в който акостирам.

Хейл затвори.

Ето нещо, което можеше да свърши още днес.

Погледна двата ламинирани листа.

Опитът на прапрадядо му да убие Андрю Джаксън през 1835 г. беше имал изключително тежки последици. И тогава както сега Общността била разкъсвана от раздори. В резултат представител на фамилията Хейл заповядал на своя боцман да ликвидира президента на Съединените щати.

За целта боцманът наел безработния бояджия Ричард Лорънс. Преди покушението този човек бил направил опит да застреля собствената си сестра и бил заплашил със смърт още двама души, очевидно повярвал, че Джаксън е убил баща му. Едновременно с това смятал себе си за крал на Англия и гневно обявил, че Джаксън е отмъкнал част от кралското му наследство. Освен това обвинявал президента за голямата безработица в страната и за бързото обедняване на хората.

Тоест не било особено трудно да бъде убеден да приеме задачата.

Проблемът бил самият Джаксън, който се затворил в Белия дом през суровата зима на 1834 г. и не излизал никъде. Напуснал го само за да присъства на едно погребение в Капитолия. Узнали навреме за това, съзаклятниците бързо прехвърлили Лорънс във Вашингтон и го снабдили с два пищова. Лудият бояджия успял да се смеси с тълпата и търпеливо дочакал мига, в който се изправил лице в лице с жертвата си.

Но провидението спасило живота на Стария орех. И двата пищова засекли поради влажния барут.

Джаксън веднага обвинил сенатора от Мисисипи Джордж Пойндекстър в заговор за убийство. Сенатът започнал официално разследване, което завършило без резултат. Пойндекстър бил оневинен. През това време обаче Джаксън вече бил набелязал жертвата си.

Хейл научи подробностите от дядо си.

С шестимата президенти преди Джаксън се работело лесно. Джордж Уошингтън си давал ясна сметка за заслугите на Общността по време на революцията. Адамс — също. Дори Джеферсън я толерирал, особено след като получил съществена помощ от нея по време на войната с берберските пирати. Неприятното усещане за нерегламентирани контакти между властта и незаконните структури бързо се разсеяло. Мадисън, Монро и вторият Адамс не създавали никакви проблеми.

Но после в Белия дом се появил глупакът от Тенеси, решен да промени всичко. Джаксън започнал война на живот и смърт с Конгреса, Върховния съд и пресата. Изправил се срещу всички. Той бил първият президент в историята на страната, номиниран от политическа партия, а не от отделни политически лидери, който провел пряка кампания сред народа и спечелил високия пост единствено благодарение на себе си. Ненавиждал политическия елит и започнал борба срещу влиянието му в мига, в който поел властта. Вършел това, въпреки че вече прибягвал и до помощта на пиратите — през 1812 г. сключил сделка с Жан Лафит, благодарение на когото спасил Ню Орлиънс от британска окупация. Фактически той дори харесвал Лафит, но това не му попречило години по-късно, вече като президент, да се изправи срещу него по време на възникнал спор с Общността, който би трябвало да бъде решен без проблеми. Капитаните по онова време искали да запазят мира и отстъпили. Но не и фамилията Хейл. В крайна сметка те му изпратили убиеца Ричард Лорънс.

И тогава обаче, също както се беше случило днес, опитът за убийство се провалил. За късмет Лорънс бил обявен за психичноболен и бил затворен в лудница. До края на живота си през 1861 г. той така и не изрекъл нито една смислена фраза.

Възможно ли бе подобен късмет да се повтори и след днешното фиаско?

Отвъд остъклените стени на салона се появи силуетът на ферибота „Бейвю“, отправил се на поредния си курс през Памлико на юг към Орора.

Домът на Хейл беше близо. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Пътят, предначертан от великия му прапрадядо, беше все така трънлив. Андрю Джаксън беше нанесъл дълбока рана на Общността, която продължаваше да кърви.

Надявам се, че безумният път, по който си поел, ще доведе до твоето унищожение.

Няма да стане, жалък мръснико!

В салона се появи личният му секретар. Хейл му беше възложил задачата да открие останалите трима капитани.

— Намират се в имението на Когбърн — докладва мъжът.

— Кажи им, че след един час искам да говоря с тях в дома си.

Секретарят излезе. Хейл отново извърна очи към неспокойното течение в устието на реката. В един момент успя да зърне перката на акула, рядка гледка в тези води, на цели петдесет мили от открития океан. Но напоследък в устието все по-често се срещаха морски хищници. Само преди няколко дни един от тях беше захапал стръвта на въдицата му и за малко не го събори в реката.

Той се усмихна. Тези хищници бяха неуморни, агресивни и непоколебими. Също като него.