Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (40)

39

Вашингтон, окръг Колумбия

Изправен до прозореца, Уайът видя един джип да влиза в паркинга. До този момент никой не се бе появил в апартамента на Карбонел и самострелящото устройство продължаваше да чака. Той вече го беше изследвал отблизо и започваше да подозира, че е дело на Общността. Те действаха по подобен начин, което обаче не означаваше, че и някой друг не предпочита техния метод. Беше ясно, че Карбонел е измамила поне няколко участници в този конфликт — факт, от който със сигурност не беше доволна нито Общността, нито разузнавателните централи. Въпреки това той продължаваше да мисли, че и това бе нейно дело — както всичко, което се беше случило предишната нощ.

Какво бе замислила тази жена?

Карбонел слезе от автомобила. На светлината от купето се виждаше, че е облечена във вчерашните си дрехи. Обърна се да каже нещо на шофьора, а после се насочи към входа на сградата. Апартаментът й се намираше на втория етаж, а входната врата долу не беше заключена. Голямата машина остана да чака долу с изключени светлини.

Той пристъпи към оръжието. То беше разположено така, че тънката корда да обере луфта на спусъка при отварянето на вратата. Автоматичната карабина имаше достатъчно муниции да разкъса на парчета всеки, който се изправи под рамката на вратата само на шейсетина сантиметра от нея.

Докосна кордата още един път. Беше обтегната като струна. Дали да не я остави да умре?

* * *

Касиопея излезе от асансьора. Вече беше позвънила на рецепцията с молбата да изкарат мотоциклета й от подземния гараж на хотел „Джеферсън“. Вляво от статуята на великия президент стояха четирима униформени полицаи. По всичко личеше, че нещата нямаше да се разминат тихо и мирно.

Тя бавно се насочи към тях. Токчетата на ботушите й ритмично почукваха по мраморния под. Зад остъклената врата бяха спрели три патрулни коли. Снощните нападатели на Котън очевидно бяха решили да останат в сянка, прехвърляйки топката на полицията в Ричмънд. Гостите, които се тълпяха във фоайето с куфари, чанти или сутрешните вестници в ръце, определено бяха разтревожени.

Широкото стълбище вляво плавно се спускаше към атриум с множество колони, които приличаха на мраморни, но при по-внимателен оглед се оказаха фалшиви, покрити с обикновена боя. Високият двайсетметров таван завършваше с купол от опушено стъкло. Усещането за античност се подсилваше от многото гоблени и викториански мебели. Остъклена врата в дъното на двуетажния атриум водеше към ресторанта.

Планът постепенно се оформи в главата й. Дали щеше да успее да се справи? Разбира се. Разполагаше с достатъчно място за маневриране.

* * *

Хейл се насочи към затвора, който се помещаваше в някогашната конюшня. Стефани Нел беше заключена на горния етаж, докато килията на предателя беше долу. Според изричната му заповед затворниците не трябваше нито да се виждат, нито да разговарят. В първия момент реши да не обръща внимание на молбата за среща, но после любопитството му надделя.

При появата му обвиняемият остана седнал на леглото. А самият Хейл предпочете да спре от външната страна на решетките. Преди това разпореди да затворят вратата към горния етаж и да пуснат радиото.

— Какво искаш? — тихо попита той.

— Има неща, които трябва да знаете.

Тези думи бяха произнесени без следа от страх. Очевидно човекът се беше примирил със съдбата си. Това му хареса. Неговите моряци бяха твърди хора. Винаги се беше усмихвал на твърденията, че пиратите набират членовете на екипажите си насила, без да се интересуват от протестите на хората. На практика беше точно обратното. Новината, че някой кораб „влиза в действие“, се разпространявала из кръчмите и бардаците със светкавична бързина, а кандидатите за работа били в изобилие — особено ако предишните набези на съответния капитан били приключили успешно. Участниците в тях бързали да подпишат нови договори, а останалите следвали техния пример. В онези времена пиратството носело добри пари въпреки рисковете. Разбира се, никой от тези хора не искал да умре. Желанията им били прости: да се върнат живи и здрави и да се радват на своя дял от плячката. Но капитанът бил длъжен да внимава в своя избор, тъй като, веднъж приели устава и станали част от екипажа, същите тези мъже имали право да го отстранят по време на плаване. Естествено, днес нещата не стояха така, защото капитанският пост се предаваше по наследство. Но въпреки това риск имаше, а мъжът насреща му беше живо доказателство за това.

— Слушам те. Говори.

— Признавам, че аз съобщих на НРА за убийството на борда на „Адвенчър“. И приех парите, които ми предложиха.

Това вече му беше известно.

— И може би изпитваш гордост, а?

— Съзнавам, че компанията е най-важното нещо в живота ви. Един за всички, всички за един и всичко останало. Но и двамата знаем, че това са само приказки. Вие получавате лъвския пай, а за нас остават трохите.

— Не знам кой би ви предложил повече от тези „трохи“ — спокойно отвърна Хейл.

— Така е — кимна мъжът. — Но вътре в себе си не успях да се примиря с това.

Наемането на хора беше задължение на боцмана. Обикновено той ги подбираше от фамилии, които вече бяха работили за Общността. Както в миналото, така и днес екипажите се набираха от средите на бедни и слабообразовани хора.

— Нима дадената дума не означава нищо за теб? — попита той. — Нали си се заклел да изпълняваш повелите на устава?

— Направих го за пари — сви рамене мъжът. — Освен това се чувствах задължен на Нокс, който ме спаси от доста сериозни неприятности.

— Явно не си се чувствал достатъчно задължен, за да спазиш клетвата си.

— Вие убихте онзи човек на кораба. Той беше заплаха за вас, а не за мен или останалите. Следователно аз предадох вас, а не тях.

— Това ли искаше да ми кажеш?

Не пропусна да отбележи отвращението, което се изписа върху лицето на затворника.

— Исках да ви уверя, че не знаех абсолютно нищо за никакво покушение. Научих за него от телевизията, доста време след като се беше случило. Да, аз действително участвах в изработката на онова оръжие, което показаха по телевизията. Но никой не ни каза как и кога ще бъде използвано. Затова изобщо не споменах нищо на хората от НРА.

— Ти си лъжец и предател. Не може да ти се вярва.

— Както желаете — сви рамене мъжът. — Но искам да ви предупредя, че безценната ви компания има двама предатели, а не един. Другият продължава да е на свобода.

— Защо ми казваш това?

— По две причини. Първо, защото никога не съм предавал приятелите си, а те трябва да знаят, че между тях има шпионин. Втората причина е по-скоро молба: да проявите милосърдие, когато настъпи последният ми час. Добре съзнавам, че шансовете ми да остана жив са равни на нула.