Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (67)

66

Малоун се стрелна напред, но Уайът пъргаво отскочи встрани, мина му в гръб и блъсна главата му в камъка. Зрението на Котън се замъгли. Гърлото му пресъхна, прилоша му. Уайът го пусна и отстъпи назад. В ръката му проблесна пистолет.

Малоун се надигна на коляно. Главата му болезнено пулсираше. Разтърка удареното място и направи опит да се изправи.

— Вероятно си даваш сметка, че нагоре по веригата знаят къде се намираме ние двамата в момента — промълви той.

— Давай да приключваме! — извика Уайът, захвърли оръжието и сви пръстите си в юмруци.

— Каква всъщност е целта ти? — попита Малоун.

Въпросът му беше нужен, за да се овладее. Трябваше да прогони болката в свития си на топка стомах.

— Каква беше целта ти в Ню Йорк? Да ме застрелят ченгетата или онзи агент на Сикрет Сървис?

— Нещо такова.

Той огледа обстановката. Нищо освен полусрутени стени и прогнили греди. Вонята на птичи изпражнения не помагаше на стомаха му.

— Моя приятелка е в беда — подхвърли той. — Става въпрос за Стефани Нел. Онзи, когото току-що пусна да си върви, работи за хората, които най-вероятно са я отвлекли.

— Това не е мой проблем.

Малоун усети как потреперва от гняв.

— Очевидно — отбеляза той, после рязко се стрелна напред, сграбчи през кръста Уайът и двамата се строполиха на камъните. Оказа се обаче, че това не са камъни, а прогнило дърво, което не издържа тежестта им.

Те полетяха надолу.

* * *

Хейл се нуждаеше от време. Трябваше да накара Шърли Кейзър да омекне. Може би като предизвика състраданието й.

— Фамилията ми служи на Америка още преди създаването на държавата — започна той. — Но днешното правителство иска да ни осъди като обикновени престъпници.

— Защо?

Пистолетът продължаваше да сочи слабините му, но сега не беше моментът да проявява страх.

— В началото моите деди били пирати, но после се превърнали в капери. Живеем на тази земя от почти триста години насам. Превърнахме се във флот на младата колониална армия, изправихме се срещу бойните кораби на Британската империя. Без нас нямаше да има Американска революция, нямаше да има Съединени щати. Оттогава вършим подобни услуги на почти всички администрации. Ние сме патриоти, Шърли. Патриоти, които служат на родината си.

— Това какво общо има с мен? Обясни защо реши да ме използваш и защо се опита да убиеш Дани Даниълс!

— Не бях аз — въздъхна Хейл. — Това беше дело на моите партньори, които действаха зад гърба ми. Когато научих какво са направили, направо побеснях.

— Значи те са подслушвали телефоните ми, така ли?

Внимателно. Тази жена съвсем не бе глупачка.

— Не, това беше моя работа. Търсех нещо, каквото и да е то, което да ми помогне да се измъкна от ситуацията. Още преди да се сближа с теб, знаех за близките ти контакти с Първата дама.

— Дай ми поне една основателна причина да не те превърна в сопрано! — вбесено просъска Шърли.

— Може би ще ти липсва баритонът ми — отвърна той и леко се размърда в леглото.

Пръстите й върху ръкохватката побеляха.

— Спокойно — бързо добави той. — Просто ми се схванаха старите мускули.

— За какво използва подслушаните разговори?

— Общо взето, за нищо. Но информирах партньорите си за планираното посещение в Ню Йорк. Липсата на официална информация от Белия дом ни подсказа, че може би ще получим някакъв шанс. Обсъдихме нещата и стигнахме до решението да не предприемаме нищо. За съжаление те си промениха мнението, но забравиха да ме уведомят.

— Винаги ли си толкова добър лъжец?

— Не те лъжа.

— Ти ме използва, Куентин.

В гласа й нямаше нито гняв, нито омраза.

— А ти реши да се появиш тук, да ме примамиш в леглото, а после да ме гръмнеш, така ли?

— Не, реших и аз да те използвам малко.

— С жена ми сме разделени от години, Шърли — подхвърли Хейл. — И ти прекрасно го знаеш. Мисля, че между нас двамата се зароди една много здравословна връзка. Сега, в тази минута, моите хора демонтират подслушвателните устройства в къщата ти. Край, точка. Каквото било — било. Какво ни пречи да продължим връзката си, която има всички шансове да…

— След като и двамата знаем, че си лъжец и измамник? — прекъсна го тя.

— Шърли — въздъхна той. — Ти не си наивна и прекрасно знаеш, че живеем в трудни времена и всеки трябва да се бори за оцеляването си. Ще ти призная нещо: положението ми е отчаяно. Това е причината да прибягвам до всичко, което може да ми бъде от полза. Да, наистина те излъгах. Но само в началото. Когато се опознахме, нещата се промениха. От току-що случилото се между нас вероятно си разбрала, че не мога да се преструвам във всичко. Защото ти си една вълнуваща и прекрасна жена.

Пистолетът остана насочен в слабините му.

— Ти унищожи отношенията ми с Първата дама!

— Прекрасно знаеш, че тя се нуждае от професионална помощ. Или по-скоро от утехата, която й предлага мистър Дейвис. По всичко личи, че много го харесва.

— В това няма нищо лошо!

— Сигурен съм, че е така. Но все пак има нещо, което и двамата не желаят да става обществено достояние.

— Може би си имал намерение да ги изнудваш, а?

— Хрумна ми подобна мисъл — въздъхна Хейл. — За щастие има и други начини за решаване на проблема. Те могат да бъдат напълно спокойни.

— Наистина ме успокои — язвително отвърна тя.

— Защо не махнеш този пистолет? Нека консумираме нашата нова връзка, основаваща се на взаимно доверие и уважение.

Харесваше очите й. Толкова наситеносини, че понякога изглеждаха виолетови. Правилните черти на лицето не издаваха възрастта й. Тялото й беше гъвкаво като на танцьорка — добре оформено, с тънка талия и съблазнителни извивки точно там, където трябва. Парфюмът й беше особен, с едва доловимо ухание на лимон, което оставаше във въздуха дълго след като се бяха разделили.

— Между нас вече не може да има никаква връзка — най-накрая отвърна тя и натисна спусъка.

* * *

Нокс стигна до брега, скочи от лодката и се насочи към колата, паркирана пред някакво затворено магазинче наблизо. Беше много доволен, че Поу Айланд остана далеч зад гърба му. Смъртта на този къс скала изобщо не влизаше в плановете му.

Наоколо беше пусто. Трябваше час по-скоро да напусне Канада. Крадената лодка щеше да бъде открита още рано сутринта, а по-късно щяха да намерят и телата на двамата му помощници във форт „Доминиън“. Единият от тях със сигурност беше мъртъв, другият — почти. Те нямаха документи за самоличност и живееха в Нагс Хед на атлантическото крайбрежие. Нокс отдавна насърчаваше членовете на екипажа да се изнасят от Бат и да се заселват в околностите — колкото по-далеч, толкова по-добре. Същевременно новите им домове трябваше да бъдат на максимум два часа път от сборния пункт. Повечето от тях бяха ергени, без близки. Като тези двамата. Силите на реда щяха да се появят веднага след като телата им бъдеха идентифицирани и бъдеше установено, че са работили в имението. Щеше да има следствие. Но Общността плащаше на най-добрите адвокати именно за такива случаи. Проблеми нямаше да има.

Оставаше обаче въпросът с Андреа Карбонел. Тя беше проблем. Но Нокс се бе уморил от всичко това. Беше време да се погрижи за себе си. Писнало му бе от постоянни тревоги. Добрият боцман не биваше да попада в такива опасни ситуации. Преди година със сигурност би останал докрай във форт „Доминиън“. Би влязъл в смъртна схватка с Джонатан Уайът. Но вече беше избрал друг път. Престана да му пука за морални категории като дълг и традиции. Просто искаше да се махне, разбира се, без да бъде ликвидиран от правителството или от Общността.

По дух беше сървайвър.

А и Джонатан Уайът не беше негов враг, нито Куентин Хейл, нито другите трима капитани. Те не знаеха нищо. За разлика от Андреа Карбонел, която знаеше всичко.