Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (81)

80

Уайът пусна Карбонел пред себе си, осветявайки пътя с фенерчето. Водата се покачваше и почти достигаше прасците му. Двамата с Малоун бяха извадили късмет да попаднат тук при максимално ниско ниво. Карбонел се държеше по обичайния начин — самоуверено и пренебрежително, сигурна, че хората й са наблизо и ще й пазят гърба.

— Тук ли са се издавили британските войници? — попита тя.

— Без съмнение.

— Тази вода е студена.

— Няма да е за дълго.

Той се придържаше към пътя, който вече беше изминал в компанията на Малоун. Към символите и мястото, където се събираха трите тунела.

Не след дълго стигнаха до разклонението.

Той освети четирите символа на стената и петия, който се намираше на тавана над главите им.

— Невероятно — прошепна тя. — Това ли е скривалището?

Вода шуртеше от улеите, които се намираха на около метър от пода. Солената пяна бавно се разнасяше, но притокът си оставаше стабилен. На два метра височина зееха други дупки, които чакаха водата да стигне до тях.

— Петият символ е поставен горе нарочно — промърмори той. — Зад него положително се крие онова, което търсим.

— Как мислиш да стигнеш до него?

— Никак.

* * *

Нокс напредваше бавно, стараейки се да не разплисква водата, която вече стигаше до коленете му. В ръката си държеше фенерчето, което беше намерил горе при труповете. Гласовете на Уайът и Карбонел се чуваха на седем-осем метра пред него. Той изключи фенерчето и продължи в мрака.

* * *

Касиопея и Стефани се бяха навели над Шърли Кейзър, която все още беше в шок, въпреки че ръката й беше зашита и превързана от доктора, който й направи инжекция с болкоуспокояващо.

— Не искам да ме мислите за варварин — обяви Хейл.

Безименният пръст на Шърли падна на пода пред очите им. Нещастната жена издаваше приглушени писъци изпод лепенката, която скриваше устата й. После за късмет просто припадна.

— Все още е в шок — прошепна Стефани. — Мислиш ли, че Едуин схвана посланието ти?

Веднага беше разбрала целта, с която Касиопея му беше подхвърлила онази лъжа.

— Проблемът е, че Едуин е прекалено предпазлив — добави тя.

Не и когато ставаше въпрос за Полин Даниълс, помисли си Касиопея. Надяваше се, че сега ще прояви и съобразителност.

— Президентът е много загрижен за теб — каза на глас тя.

— Аз съм добре.

— Не това имах предвид.

Стефани усети раздразнението в гласа й.

— Какво ти каза?

— Достатъчно.

— Уверявам те, че не съм извършила нищо нередно.

— Много хора твърдят същото, но въпреки това имаме проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

Нямаше намерение да се разкрива пред тази жена и замълча. После тихо добави:

— Бракът им е пълен провал, Стефани. Ти го знаеш, защото си го обсъждала с президента. Достатъчно е, че той изпитва някакви чувства към теб. Пред мен призна, че и ти му отговаряш със същото. Вярно ли е?

— Той ли го каза?

— Само на мен. Имаше основателни причини да го направи.

Шърли простена. Очевидно идваше в съзнание.

— Ръката здравата ще я боли, когато се събуди — отбеляза Стефани.

Касиопея мълчеше и чакаше отговор на въпроса си.

Стефани взе главата на Шърли в скута си. Хейл и капитаните си бяха отишли. Останалите ги последваха, влачейки трупа с отрязаното ухо. Трите жени бяха сами в килията и очакваха вдигането на мъглата.

— Не знам какво да мисля — промълви Стефани. — Но си давам сметка, че мисля за него много повече, отколкото би трябвало.

Импровизираната врата се отвори и на прага се появи Хейл.

— Добри новини — обяви той. — След малко тръгваме.

* * *

Малоун изскочи от автомобила, който спря на мокрия пясък близо до пристана. Продължаваше да ръми, но облаците вече се разкъсваха. До разсъмване оставаше по-малко от час. Почти не беше мигнал, въпреки че по време на дългия полет бе имало време. Сърцето му се свиваше от тревога за съдбата на Касиопея и Стефани.

— Какво ново? — попита той, обръщайки се към Дейвис, който го чакаше до спрелия наблизо джип.

— Обади се преди час.

Веднага долови резервираността в гласа на президентския човек.

— Даде ми невярна информация, обявявайки нападателите на имението за наши хора — добави Дейвис.

— Мислиш, че е била принудена ли?

— Вероятно. Но не разполагаме с друга достоверна информация. За съжаление не можем да я използваме, защото тя е там незаконно.

Малоун отлично знаеше какво гласи Четвъртата поправка, но сега не беше време да мисли за конституцията.

— Трябва да действаме незабавно! — отсече той.

— Ти си единственият ни ход.

Беше ясно, че Дейвис трябва да мисли не само за Касиопея, но и за още много хора.

— В момента над залива има гъста мъгла, която покрива всичко в района на северния бряг, включително и устието на реката. Казаха ми, че често се случвало по това време на годината.

— Ще я използваме да се доберем до имението.

— Очаквах да го кажеш — кимна Дейвис и посочи бетонната рампа. — Лодката е там.

* * *

Уайът усети чуждо присъствие. Един-два пъти му се стори, че чува тих плясък на вода. Инстинктът му нашепваше, че Нокс ги е последвал.

С един куршум два заека? Това ли бе намислил боцманът?

* * *

Хейл беше доволен и едновременно с това загрижен. Беше успял да отблъсне нападението и да предотврати бягството от затвора, но положението във Вирджиния си оставаше неясно. Ако твърдението на Вит за задържан от властите негов човек се окажеше истина, нещата можеха да станат сериозни. Вече се беше свързал с адвокатите си, настоявайки за незабавна проверка. Нямаше информация и за действията на Нокс в Нова Скотия. Добре поне че тримата капитани си бяха тръгнали. Беше пожертвал пръста на Кейзър заради тях, заради моряците и враговете си, които трябваше да разберат, че не се шегува.

Гледаше как Вит и Нел помагат на Кейзър да се качи в мократа каросерия на пикапа. Охраняваха ги четирима въоръжени моряци, а други шестима щяха да ги последват с втори пикап.

— Към пристанището! — извика той.

* * *

Малоун насочи 4-метровия скутер срещу силното течение на Памлико. Най-сетне беше успял да се добере до мъглата и в момента поддържаше курс към шейсетметровия пристан, който трябваше да се намира някъде отпред, на северния бряг на реката. Бурята беше отминала, вятърът стихна, но водата наоколо продължаваше да кипи. Бяха му казали, че устието е широко около три километра, които той вече беше почти изминал.

Погледна часовника си. 5:20 ч. сутринта. Въпреки мъглата хоризонтът на изток вече просветляваше. Той изключи от скорост и се остави на течението. От време на време подаваше по малко газ, колкото да не бъде отнесен в морето. Пред очите му се появиха светлини. Четири, подредени в една линия.

Дейвис му беше разказал всичко, което знаеше за „Адвенчър“. Шейсетметрова ултрамодерна яхта с всички качества на спортен ветроход. Силуетът му бавно изплува в мрака. На борда цареше оживление, чуваха се викове. Течението го тласкаше натам. Трябваше да внимава, за да не се блъсне в корпуса.

Зад яхтата също цареше оживление. Вероятно на пристана, който не се виждаше от скутера. Мракът беше прорязан от подскачащи светлини. По двойки. Приличаха на автомобилни фарове. Мъглата скриваше действителността, всичко беше размазано.

Малоун извади пистолета си и включи на скорост. Извънбордовият мотор леко увеличи оборотите си. Стигна до корпуса и зави наляво, следвайки ватерлинията. Пред очите му изплува котвена верига. Явно моряците се бяха погрижили за всичко, стабилизирайки допълнително яхтата срещу силното течение. Дебелите мокри халки чезнеха нагоре в мрака. Веригата беше дълга поне петнайсет метра.

Беше готов да се покатери по нея, но преди това искаше да провери още нещо. Завъртя кормилото максимално надясно и изключи от скорост. Скутерът веднага се отлепи от корпуса и започна да се отдалечава. Проверил посоката на течението, Малоун подаде газ и бавно се насочи напред. Натика пистолета в колана, изгаси двигателя и сграбчи веригата с две ръце. Кратък поглед през рамо го увери, че течението е подело скутера, който бързо се стопи в мрака.

Вече нямаше път назад.