Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (22)

21

Ню Йорк

Нокс влезе във фоайето на „Хелмсли Парк Лейн“, един от луксозните хотели в южния край на Сентръл Парк. Магнитната карта беше в джоба му, но той не знаеше номера на стаята. Това бе проблемът с тия нови нещица. Не предлагаха никаква информация. Насочи се към рецепцията. Млада жена с бдителен поглед, някъде около двайсет, попита с какво може да му помогне.

— Скот Парът — усмихна се той и й подаде картата. — Освобождавам стаята.

Надяваше се, че Парът е направил всичко възможно да остане незабележим. Но ако жената на рецепцията все пак го беше запомнила, той беше готов с резервен вариант: Скот работи за мен, а аз съм онзи, който плаща сметката.

Момичето не каза нищо и просто набра няколко думи на компютъра и включи принтера за фактурата.

— Един ден по-рано? — вдигна глава тя.

— Налага се — кимна Нокс.

Момичето откъсна разпечатката и я постави пред него. Нокс се престори, че проверява сметката, но всъщност му трябваше само номерът на стаята.

— О, за бога! — театрално простена той. — Пак забравих нещо! Изчакайте за миг, веднага се връщам.

Благодари на момичето и се насочи към асансьорите. Слезе на петия етаж. Пъхна картата в процепа и вратата се отвори. Апартаментът зад нея се оказа просторен, с неоправено двойно легло. Панорамните прозорци гледаха на юг, към ярко оцветените корони на дърветата в Сентръл Парк, отвъд които стърчаха небостъргачите на Уест Сайд.

Очите му огледаха стаята и се спряха на лаптопа върху бюрото. Приближи се към него и измъкна захранващия кабел от контакта.

— Кой си ти? — прозвуча глас зад гърба му.

Нокс рязко се обърна. Под рамката на вратата на банята стоеше жена. Ниска, дребна, с права кестенява коса, облечена с джинси и пуловер. В дясната си ръка стискаше револвер.

— Скот ме изпрати да прибера компютъра.

— Това ли измисли? Или нямаше време да се подготвиш по-добре?

— По-скоро второто — промърмори Нокс и вдигна лаптопа.

— Къде е Скот?

— А ти това ли измисли?

— Не знам, Нокс. Но след като аз държа пистолета, не е зле да отговориш на въпроса ми.

Само това му липсваше. Още един проблем. Май доста му се събра за един ден. Но подозренията му се потвърдиха. Всичко беше капан. Той обаче беше принуден да рискува.

Жената влезе в хола, продължавайки да държи пистолета насочен в гърдите му. Свободната й ръка изчезна в джоба на джинсите и се появи обратно с телефон. Натисна бутона за бързо набиране и обяви:

— Нашият пират се появи.

Положението ставаше все по-лошо. Дистанцията помежду им беше поне три метра — достатъчно голяма, за да реагира, без да бъде прострелян. Едва сега забеляза, че оръжието й е снабдено със заглушител. Явно НРА не искаше да се вдига шум. От това би могъл да извлече някаква полза. Трябваше да направи нещо, и то бързо, тъй като нямаше представа колко далече е повиканата помощ. Жената захвърли телефона.

— Лаптопът — изсъска тя. — Сложи го на леглото.

Нокс кимна и направи крачка натам, после рязко се завъртя и запрати компютъра право в лицето й. Тя отскочи встрани, но добре премереният му ритник успя да избие пистолета от ръката й. Без да губи нито секунда, жената се нахвърли срещу него. Десният му юмрук потъна в лицето й. Тялото й отлетя назад и падна върху леглото. Зашеметена от удара, тя машинално вдигна ръка към окървавения си нос.

Той се наведе и вдигна пистолета от килима. Взе една възглавница и пристъпи към леглото. Опря дулото в главата й, подложи възглавницата зад тила й и натисна спусъка. Жената застина.

Той захвърли възглавницата и се изправи.

Мисли!

Беше докосвал само лаптопа, кабела на адаптора и топката на вратата.

Вдигна компютъра от пода. Беше паднал върху едно от тапицираните кресла и изглеждаше наред. Реши да запази оръжието. Грабна една кърпа от банята, отвори външната врата и внимателно избърса топката от двете страни. После пъхна кърпата в джоба си и тръгна към асансьорите.

Зави зад ъгъла в мига, в който отдолу долетя скърцането на спирачки.

В коридора се появиха двама гладко избръснати млади мъже. Явно те бяха подкреплението. Нокс небрежно се плъзна покрай тях, без дори да ги погледне. В рамките на минута-две щяха да открият трупа и да организират преследването. Той не се тревожеше точно от тези двамата, проблем представляваха другите, които щяха да бъдат алармирани по радиостанцията.

— Хей! — екна вик зад гърба му.

Той се обърна. Двамата мъже тичаха към него. По дяволите! Дясната му ръка потъна в джоба и измъкна пистолета. Пръстът му обгърна спусъка.