Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (29)

28

Белият дом

Касиопея влезе в помещението до голямата спалня на президентската двойка. Беше обзаведено като уютен кабинет.

Полин Даниълс седеше на високо, тапицирано с ярка дамаска канапе.

Агентката на Сикрет Сървис затвори вратата и двете жени останаха насаме. Тъмнорусата коса на Първата дама се спускаше на кичури покрай изящните уши и над почти незабележимите вежди. Чертите на лицето й бяха доста младежки за жена, която вече беше надхвърлила шейсет. Красивите й сини очи бяха скрити зад очила с осмоъгълни стъкла без рамки. Седеше неестествено изправена, със скръстени в скута ръце с изпъкнали вени. Беше облечена с вълнен костюм на „Шанел“ и носеше обувки с равни подметки.

— Разбрах, че имате желание да ме разпитате — каза мисис Даниълс.

— Предпочитам просто да си поговорим.

— А коя сте вие?

В гласа й прозвучаха нотки на недоверие.

— Една жена, която не би желала да е тук — отвърна Касиопея.

— Значи ставаме две.

Първата дама я покани с жест да седне на стола срещу канапето. Деляха ги около два метра, може би нещо като демилитаризирана зона. Предвид онова, което Едуин Дейвис й беше разказал за Мери Даниълс, ситуацията се очертаваше като изключително неудобна. Касиопея се представи и зададе първия си въпрос.

— Къде бяхте по време на покушението срещу президента?

По-възрастната жена сведе очи към килима.

— Звучи доста безлично — промълви тя. — Той все пак е мой съпруг.

— Добре знаете, че съм длъжна да ви задам този въпрос.

— Бях тук. Дани замина за Ню Йорк без мен. Каза, че посещението му ще продължи само няколко часа и до вечерта ще се прибере. Приех го съвсем нормално.

Тонът й бе резервиран и дистанциран.

— Как реагирахте, когато научихте за инцидента?

Първата дама вдигна глава, сините й очи проблеснаха.

— Май ме питате дали съм изпитала радост, а?

Изненадана от прямотата на въпроса, Касиопея машинално напрегна паметта си, но не успя да си спомни нито един материал в медиите, който да намеква за наличието на вражда в семейството на президента — реална или измислена. Всички приемаха брака им като изключително стабилен. Но след като Първата дама задаваше подобен въпрос, тя нямаше нищо против.

— А изпитахте ли радост?

— Не знаех какво да мисля, особено в първите минути след инцидента. Мислите ми бяха, как да кажа… объркани. После дойде новината, че всичко е наред.

Настъпи неудобно мълчание.

— Вие знаете, нали? — прошепна най-сетне по-възрастната жена. — Имам предвид Мери.

Касиопея кимна. Маската на безразличие върху лицето на домакинята остана непроменена.

— Така и не успях да му простя — прошепна неочаквано тя.

— А защо не се разделихте?

— Той е мой съпруг. Заклела съм се да бъда до него и в добри, и в лоши моменти. От майка си знам, че това не са празни думи. — Първата дама си пое дълбоко дъх, сякаш обзета от желание да се стегне. — Вие всъщност искате да узнаете дали съм споделила с някого за предстоящата визита в Ню Йорк.

Касиопея мълчеше и чакаше.

— Да, направих го.

* * *

Малоун се шмугна зад колата и измъкна полуавтоматичния пистолет, с който го бяха снабдили от Сикрет Сървис. Беше готов за подобен развой на събитията, но не очакваше те да се случат толкова бързо. Колата забави ход, позволявайки на ръката с пистолета от страничното стъкло да произведе три изстрела. Оръжието беше оборудвано със заглушител и изстрелите прозвучаха по-скоро като пукот на детско пищовче, отколкото като стрелба от мощно оръжие. Колата спря на около петдесетина метра.

От нея изскочиха двама мъже — единият от вратата откъм шофьора, а другият от тази зад нея. И двамата бяха въоръжени. Решил да не им дава време за размисъл, Малоун простреля в бедрото по-близкия от тях. Той извика от болка и рухна на асфалта. Другият светкавично потърси укритие зад колата.

Дъждът се усили. Тежките капки шибаха лицето на Малоун. Очите му светкавично огледаха околността, търсейки други заплахи. Не откриха такива. Вместо да се прицели във въоръжения противник, той обърна дулото към отворената врата откъм шофьора и натисна спусъка.

* * *

Хейл остави слушалката. Разбира се, не повярва на нито една дума, изречена от Карбонел. Тази жена просто имаше нужда от малко време.

Той също. Беше дълбоко разтревожен от факта, че е научила за неотдавнашното убийство в открито море. Това доказваше, че между тях има шпионин.

Който трябваше да бъде обезвреден.

Започна да прехвърля в съзнанието си всички моряци от екипажа на „Адвенчър“. Много от тях изпълняваха и други функции на територията на имението, включително в леярната, където Нокс беше изработил оръжията с дистанционно управление. Всеки получаваше дял от годишната печалба на Общността. Но един от тях беше станал предател. От това най-много го болеше. Трябваше да бъде въздадено правосъдие.

Уставът изискваше справедлив процес. Обвиняемият трябваше да бъде изправен пред съдебен състав, съставен от членове на екипажа, включително капитана, и председателстван от боцмана. Съдбата му щеше да се реши чрез обикновено мнозинство, а ако бъдеше признат за виновен, присъдата щеше да бъде само една. Смърт. Бавна и мъчителна.

Хейл си спомни разказа на баща си за някакъв предател, осъден преди много години. Прибегнали до един от старите способи: удар с усукан камшик от всеки член на екипажа, само по веднъж. Осъденият бил мъртъв още преди да се изредят половината моряци.

Реши, че няма смисъл да чака боцмана. Вече минаваше полунощ, но секретарят му със сигурност беше на поста си. Той никога не се оттегляше преди Хейл. Повика го на висок глас. Минута по-късно вратата се отвори.

— Свикай членовете на екипажа! — заповяда Хейл. — Веднага!

* * *

Касиопея запази спокойствие. Очевидно предчувствието на Дани Даниълс се беше оказало вярно.

— Омъжена ли сте? — попита Първата дама.

Гостенката й поклати глава.

— А имате ли човек, на когото държите?

Тя кимна.

— Обичате ли го?

— Казах му, че го обичам.

— А наистина ли изпитвате подобни чувства към него?

— Не бих могла да му ги покажа по друг начин.

Тънките устни на по-възрастната жена се разтеглиха в многозначителна усмивка.

— Бих желала нещата да бяха толкова прости и за мен. А той обича ли ви?

Касиопея кимна.

— Срещнах Дани, когато бях на седемнайсет. Година по-късно се оженихме. Още на втората среща му казах, че го обичам. Той го направи на третата. Винаги си е бил малко по-бавен. Така станах свидетел на цялата му политическа кариера. Започна като съветник в общината и стигна чак до Белия дом. Ако не беше убил малката ни дъщеричка, със сигурност щях да го обожавам.

— Той не я е убил.

— Напротив. На колене съм го молила да не пуши у дома и да внимава с пепелта. По онова време никой не говореше за пасивното пушене. Аз просто не исках мъжът ми да пуши и толкова. — Изричаше думите бързо, сякаш нещо изведнъж ги беше отприщило. — Непрекъснато преживявам онази ужасна нощ. Отново си спомних за нея днес, когато ми казаха за покушението. Намразих Дани в мига, в който ме хвърли през прозореца. Намразих го заради твърдоглавието му, намразих го, защото не успя да спаси Мери… — Замълча за миг, овладя се и добави: — Но въпреки това го обичам.

Касиопея мълчеше.

— Обзалагам се, че ме мислите за луда — въздъхна Първата дама. — Но когато ми казаха, че ще бъда разпитана от външен човек, реших да бъда откровена. Вярвате ли, че говоря открито?

В това Касиопея беше абсолютно сигурна.

— На кого казахте за планираното пътуване до Ню Йорк? — попита тя.

Лицето на Полин Даниълс се сгърчи. Сините й очи се насълзиха, а Касиопея неволно се запита какви ли мисли минаваха през главата на тази изстрадала жена. Доколкото беше информирана, Първата дама беше личност, уважавана в обществото, за която никой никога не беше казал лоша дума. Винаги се беше държала по подходящ начин, но явно беше скривала истинските си чувства сред относителната сигурност на тези стени, които бяха нейният дом в продължение на почти седем години.

— На приятел — прошепна тя. — На един много близък приятел.

В очите й се четеше още нещо.

— Приятел, който искам да остане далеч от съпруга ми.