Стив Бери
Шифърът на Джеферсън (32)

31

Фредериксбърг, Вирджиния

Касиопея поздрави жената, която отвори вратата. Просторната къща беше пълна с цветя, скъпи антики и три домашни котки. Ярка светлина обливаше външните стени. Железният портал пред павираната с тухли алея беше отворен. Жената насреща й беше облечена в екип за бягане на „Найки“, а краката й бяха обути в маратонки на „Коуч“. На години беше приблизително колкото Първата дама и доста приличаше на нея, но с едно изключение — косата на Шърли Кейзър беше дълга, чуплива и боядисана в златисточервен цвят.

Външният им вид също беше различен.

За разлика от бледата и затворена Полин Даниълс лицето на Кейзър излъчваше любезност, а живите й черти се подчертаваха от високи скули и блестящи кафяви очи. Влязоха в помещение, осветено от кристални аплици и изящни настолни лампи „Тифани“. Касиопея отказа питие, но прие чаша вода.

— Разбрах, че имате въпроси към мен — започна домакинята. — Полин твърди, че можем да ви имаме пълно доверие, но все пак…

Отбелязала употребата на първо лице множествено число, Касиопея реши да подходи по-внимателно.

— Откога се познавате с Първата дама? — попита тя.

Чертите на Кейзър видимо омекнаха.

— Умница сте, а? — усмихна се тя. — Искате най-напред да научите нещичко за мен.

— Бих казала, че имам известен опит — кимна Касиопея.

— О, готова съм да се обзаложа, че е така. Вероятно работите в Сикрет Сървис, а може би във ФБР?

— Нито едното, нито другото.

— И аз така си помислих. Не приличате на агент.

На какво ли й приличам, запита се Касиопея.

— Нека приемем, че съм просто семейна приятелка — подхвърли тя.

— Това вече ми харесва — кимна Кейзър. — Е, добре, семейна приятелко, с Полин се познаваме от двайсет години.

— Което означава десетина години след смъртта на дъщеря й, така ли?

— Горе-долу.

Жената срещу нея очевидно беше нощна птица. Вместо умора, в очите й блестеше радостно оживление. За съжаление обаче беше получила цели два часа, за да се подготви. Първата дама категорично отказа да използват изненадата на неочакваното посещение и изпрати на приятелката си кратък есемес.

— И президента ли познавате от двайсет години? — подхвърли Касиопея.

— Да, за съжаление.

— Това означава ли, че не сте гласували за него?

— Не. Но и със сигурност не бих се омъжила за него.

За разлика от Полин, която отчаяно търсеше опрощение, тази жена не се колебаеше да демонстрира истинското си отношение. Но Касиопея не разполагаше с достатъчно време.

— Защо не прекратим тези увъртания? — попита тя. — Няма ли да е по-лесно просто да споделите какво мислите?

— С удоволствие. Полин е мъртва отвътре. Нима не го забелязахте?

Да, беше го забелязала.

— Дани го знае още от деня, в който погребаха Мери. Но дали се интересува, дали изобщо му пука за състоянието на Полин? Някой запитал ли се е как той се отнася към враговете си, след като проявява такова бездушие към собствената си съпруга? Нищо чудно, че са се опитали да го гръмнат.

— Откъде знаете как се чувства той?

— Двайсет години съм около тях, но нито веднъж не съм го чула да споменава името на Мери. Сякаш никога не е имал дъщеря. Сякаш тя не е съществувала.

— Може би това е неговият начин да се справя с мъката си — подхвърли Касиопея.

— Там е работата, че той не изпитва никаква мъка.

* * *

Уайът моментално се възползва от скъпоценните секунди, които му осигури заслепяващата граната. Хванал ръката на Вокио, той се втурна към стълбата в дъното на коридора, която по думите на доктора се използваше от служителите като най-къс път към барчето. А самият доктор беше изпаднал в паника, защото никога не му се беше случвало да участва в битка. За негов късмет обаче това не беше първият сблъсък на Уайът.

Според терминологията в бранша някой се беше появил „да почисти“. Самият Уайът беше участвал в няколко подобни операции. Въпросът беше кой бе организирал тази — ЦРУ, НРА, някаква друга комбинация или самата Карбонел. Най-вероятно беше последното.

Той прекоси коридора, отвори вратата към стълбището и се ослуша. После даде знак на Вокио да го последва и се спусна надолу. Спря няколко стъпала преди долната площадка.

— Къде е колата ти? — шепнешком попита той.

В отговор долетя само разпокъсано дишане.

— Докторе! Имам нужда от помощта ти, за да се измъкнем оттук!

— Близо… На няколко крачки от задния вход. Вдясно от фоайето…

Той бавно слезе по последните стъпала. Ръката му напипа дръжката на задната врата и я натисна. Промъкнаха се под рамката.

В същия момент започна стрелбата.

* * *

Сгушен на стълбищната площадка, Малоун наблюдаваше придвижването на двамата стрелци, които прекосиха коридора на петнайсет метра от него и изчезнаха зад ъгъла. Под вратата на един от кабинетите се процеждаше бледа светлина. Стори му се странно, тъй като електрозахранването на сградата беше прекъснато. Насочи се натам и предпазливо надникна.

Светлината идваше от три монитора, очевидно със самостоятелно захранване. На табелката на вратата пишеше „Вокио“. Човекът, когото беше дошъл да посети.

От долния етаж проехтя интензивна стрелба.

* * *

Касиопея се почувства длъжна да защити Дани Даниълс. Може би защото жената насреща й беше твърде категорична в преценките си.

— Дани не изпитва мъка, а чувство за вина — отсече Кейзър. — Някъде около година преди смъртта на Мери предизвикал друг, по-малък пожар, при който изгорял само един стол. Полин го помолила да престане да пуши или да пуши навън. За известно време той се подчинил, но после се върнал към стария си навик. Тоест да прави каквото пожелае. Големият пожар изобщо не би трябвало да се случи и той прекрасно го знае.

Касиопея реши, че е време да пристъпи към целта на визитата си.

— Кога Първата дама спомена пред вас за предстоящото му пътуване до Ню Йорк? — попита тя.

— Май нямате желание да чуете мнението ми докрай, а? — изгледа я Кейзър.

— Отговорете на въпроса ми.

— За да сравните отговора с този на Полин?

— Нещо такова. Не би трябвало да е проблем за вас, защото вече сте се свързали с нея.

— Вижте какво, госпожице — въздъхна Кейзър. — Ние с Полин говорим всеки ден, понякога няколко пъти. Обсъждаме всичко. За визитата на Дани в Ню Йорк ми спомена преди около два месеца. Беше сама в Белия дом. Хората може би не обръщат внимание, но тя все по-рядко се появява на публични места. А аз си бях тук, у дома.

Това вече беше известно на Касиопея. Освен това Първата дама бе споменала, че когато говори с Кейзър, никога не използва мобилен или безжичен телефон. Винаги обикновен стационарен телефон. Бе го потвърдила и Кейзър.

— Днешният есемес беше първият между нас — подхвърли тя. — Издържах ли теста?

— Трябва да проверя за подслушвателни устройства — надигна се Касиопея.

— Ето защо съм будна по това време. Свършете си работата.

Касиопея измъкна от джоба си специалния детектор на електромагнитни вълни, който беше получила от Сикрет Сървис. Прецени, че е малко вероятно подслушването да обхваща цялата къща, защото това би означавало устройства едва ли не на всеки квадратен сантиметър. Тя реши да започне с телефоните.

— Къде са външното захранване, кабелите и разпределителните кутии?

— На стената на гаража, зад храстите — отвърна, без да става, Кейзър. — Прожекторите вече са включени. Имам задачата да изпълнявам всичките ви желания.

Касиопея излезе навън и тръгна по алеята, която обикаляше къщата. Изобщо не стигнаха до неудобните въпроси, но те трябваше да бъдат зададени — или от нея, или от хора, с които и двете приятелки не желаеха да имат нищо общо. Напомни си да бъде търпелива. Много истории, повечето от тях неприятни, чакаха своето обяснение.

Откри кутиите на захранването на стената на помощните постройки, включи детектора и пое между високите храсти. Уредът не беше сто процента надежден, но достатъчно добър, за да засече емисии на електромагнитни вълни, които заслужаваха да бъдат проверени. Насочи го нагоре към металните кутии. Нищо.

От разпределителната кутия излизаха телефонни кабели, които изчезваха във вътрешността на къщата през пробити под стряхата дупки. Те трябваше да бъдат проверени един по един, тъй като подслушвателното устройство вероятно беше скрито в някой от самите апарати.

— Открихте ли нещо? — обади се глас зад гърба й.

Стресната, Касиопея изпусна уреда и той изтрополи на пътеката.

— Не исках да ви уплаша — добави Кейзър, която я наблюдаваше от ъгъла зад храстите.

Много се съмнявам, помисли си Касиопея.

Детекторът завибрира. Зеленият индикатор стана червен и замига ускорено. Ако не беше изключила звука, мощните сигнали щяха да огласят цялата околност. Тя се наведе и започна да върти уреда в различни посоки. Оказа се, че сигналът идва отдолу. Разрови влажната почва и не след дълго пръстите й напипаха нещо твърдо. В ръката й се оказа малка пластмасова кутийка, покрита с кал. Размерите й бяха осем на осем сантиметра, а подземният телефонен кабел влизаше в единия й край и излизаше през другия. Детекторът продължаваше да мига.

Една трудна ситуация току-що беше станала още по-трудна. Домашните телефони на Кейзър се подслушваха.